Говори се, че щом император Николай І чул вестта за избухването на революцията в Париж през 1848 г., той се втурнал в двореца, прекъснал танците и издал контрареволюционната заповед: „На конете! Към Париж!“
Настроението в Кремъл при Владимир Путин е подобно. Когато миналия месец гражданите на малката, стратегически незначителна балканска държава Македония, възмутени от разкритията за корупция и злоупотреба с власт, излязоха на улиците, обсадиха сградата на правителството и поискаха то да подаде оставка, руският министър на външните работи побърза да осъди цветната революция в Скопие.
Каква е причината? Отговорът се крие в изказването на Сергей Лавров пред Общото събрание на ООН тази година, когато руският външен министър поиска да се приеме декларация „за ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави и отхвърлянето на преврата като средство за смяна на властта“. Москва, която в миналото бе център на световната комунистическа революция, сега се е превърнала в най-гласовития защитник в света на правителствата на власт от техните недоволни граждани.
Западните политици мислят, че страховете на Кремъл от цветните революции са реторични, а не реални. Но Путин и неговите сътрудници вярват в това, което говорят: че уличните протести са организирани от най-големите врагове на Русия. Или както казва министър Лавров: „Трудно може да се пренебрегнато впечатлението, че целта на всички „цветни революции“ и на другите опити за сваляне на неудобните правителства е насаждане на хаос и нестабилност“.
Русия на Путин се стреми не толкова към нов етап на московски експанзионизъм, колкото търси да се позиционира като пазител на националния суверенитет. Кремъл смята, че действа дефанзивно, а не агресивно, когато се опитва да поведе кампания за възпиране на ръководената от Америка глобализация. Русия възприема конфликтите по света като битка между суверенитета и външната намеса, докато Западът вижда в тях спор между демокрацията и авторитаризма.
Оранжевата революция в Украйна от 2004-2005 г. нанесе дълбока травма на руския елит, като увеличи неговата несигурност и накара партията на власт да тълкува събитията по света през своя страх от контролирани отвън цветни революции. Арабската пролет и особено бързината, с която президентът Барак Обама се освободи от египетския президент Хосни Мубарак, който още с идването си на власт през 1981 г. се представяше за близък съюзник на САЩ, затвърди убеждението на Кремъл, че САЩ са глобален носител на нестабилност и подмолни действия срещу действащите правителства. А това укрепи връзките на Русия не само с нейните съюзници в Централна Азия, но и с Китай.
Може да е парадоксално, но най-голямата пречка пред нормализирането на отношенията между Русия и Запада е не Московската realpolitik, а глобалната война на Кремъл срещу революцията. Вашингтон и Брюксел са обвинявани, че не могат да разберат събития, които всъщност те не могат да контролират. Вълните на обществено недоволство, често без лидери и без да са оглавявани от политически партии или профсъюзи, са една от характерните черти на нашето време. Те избухват в демокрации и автокрации, всъщност навсякъде. Тези протести са резултат от глобалното разочарование от управляващите елити, но политическото им влияние трудно може да бъде оценено.
Ала както параноиците имат истински врагове, така и спонтанните улични протести понякога се оказват овладяни от конкретни интереси. Външните сили бързат да подкрепят победителя, като се опитват да използват автентичните протести за напълно несвързани с тях собствени цели. Убеждението, че цялата тази протестна активност е вдъхновена и координирана отвън, е откровена заблуда. Но тя далеч не е безвредна. Русия се опитва да разгадае онова, което Западът разбира под глобален институционален ред, не от желание за връщане към съветския „империализъм“, а защото е прегърнала каузата на контрареволюцията в един свят, в който Вашингтон е възприеман като водеща сила зад революциите. Това е формула за безкраен конфликт.
Русия очаква от Запада нещо, което никое демократично правителство не може да обещае – гаранции, че по улиците на Москва или Пекин никога няма да избухнат протести и че ако те все пак избухнат, западните правителства и медии ще ги осъдят. Това очакване се корени в убеждението, че протестите извън САЩ и Европа не биха могли да избухнат, ако Западът не ги подкрепя подмолно.
Накратко, Западът не разбира Русия, не защото отказва да приеме сериозно легитимните интереси на Москва. Това неразбиране се дължи на невъзможността да се схване начина, по който Кремъл, а и по-голямата част от света, тълкуват водещите външнополитически цели и намерения на Запада.
В статията, чиято англоезична версия е публикувана във Файненшъл таймс, са използвани и идеи на Стивън Холмс, професор в Университета в Ню Йорк.
„Портал за култура, изкуство и общество", 20.06.2015