Дискусия „Референдумът за членство на България в Европейския съюз - за и против“
С участието на:
Стефан Попов - институт „Отворено общество“ - София,
Иван Кръстев - Център за либерални стратегии,
д-р Светослав Малинов - преподавател по политическа теория в СУ „Климент Охридски“, главен редактор на списание „Разум“,
Веселин Методиев - историк,
Андрей Райчев - социолог, BBSS - Gallup,
проф. Тодор Тодоров - бивш конституционен съдия,
Антоанета Приматарова - Център за либерални стратегии,
доц. Юлия Захариева - преподавател по европейско право в СУ„Климент Охридски“, Станка Тошева - първи заместник главен редактор на „Капитал“.
Публикуваме изказванията на Иван Кръстев и Антоанета Приматарова, а цялата дискусия можете да проследите тук.
Референдум за Европейския съюз, но само след специален закон
Иван Кръстев: В началото на нашия разговор се очертаха три групи въпроси. Първият е за ролята и мястото на референдумите в рамките на една представителна демокрация. Вторият е за „порива“ на президента да инициира референдуми. И третият е за необходимостта от референдум за присъединяването на България към ЕС.
Моето изказване е изцяло съсредоточено върху третия кръг въпроси. Но тъй като в своето изказване пред парламента президентът Първанов смеси тези три въпроса и произведе нещо като конституционен коктейл „Молотов“, не мога напълно да подмина и първите два въпроса. И така, за мен националните референдуми са легитимен инструмент в една представителна демокрация само и доколкото става дума за решаване на конституционни въпроси. В противен случай те заплашват самата управляемост на демократичните общества. Идеята президентът да има право да инициира референдуми ми се вижда неразумна, противоречаща на логиката на сегашната конституция и дори по особен начин опасна както за страната, така и за самия президент. Необходимостта от провеждане на референдум за присъединяването на България към Европейския съюз е специфична тема и аз ще се опитам да защитя следната теза: първо, аз съм поддръжник на такъв референдум; второ, мисля, че времето, което президентът п п президентъ редложи, не отговаря на логиката на процеса на европейска интеграция. И трето, в моите очи успешен референдум за присъединяване към ЕС трябва да е последван от свикването на Велико народно събрание. И така, референдумът за присъединяване към ЕС според мен трябва да се проведе непосредствено след приключването на преговорите. Той трябва да бъде организиран на базата на специално приет закон за референдум за присъединяване на България към ЕС. Ако сегашната динамика на преговорите се запази, това предполага, че референдумът трябва да се проведе преди датата за редовни парламентарни избори. Идеята на президента Първанов референдумът да се проведе през 2006 г. има своята логика от гледна точка на президентската кампания на господин Първанов, но няма логика от гледна точка на процеса на интегриране на България в Европейския съюз. Несериозно е да се мисли, че България ще насрочи своя референдум, след като страните членки вече са ратифицирали споразумението за влизане на страната в ЕС.
В следващата част на изказването си ще се опитам да предложа четири аргумента, които ме карат да подкрепям идеята за референдум за ЕС. Започвам с това, че самото предложение на президента Първанов за референдум рязко промени ситуацията и ако при липса на такова предложение, направено в Народното събрание, ние можехме да се отнасяме към идеята за референдум като към нещо, което не е на дневен ред, тъй като няма парламентарно представена антиевропейска партия, тъй като социологическите проучвания поне на този етап не показват колебание по отношение влизането на страната в съюза и тъй като всички толкова обичаме Европа, то поради самия факт, че президентът постави този въпрос, мълчаливият консенсус е вече взривен. В Европа нежеланието на политическия елит да проведе такъв референдум се възприема като израз на страх от резултатите от подобно допитване. А в България нежеланието на парламентарното мнозинство и дясната опозиция да подкрепят подобен референдум се чете като поредна демонстрация на арогантността на политическата класа. Антипопулистките аргументи не променят това възприятие, защото не бива да забравяме, че по думите на Бърнард Шоу демокрацията е гаранция, че няма да бъдете управлявани по-добре, отколкото заслужавате. И така, обещаните четири аргумента. Първият е конституционен. Присъединяването на България към ЕС ще се осъществи в ситуация, в която е много вероятно Европа да е приела своята нова конституция. Ако това е така, България се присъединява към един съюз, който съществува в две хипостази, той е съюз между държави, но и съюз на граждани. Европейската конституция е и опит за формиране на европейска политическа общност. Ако формирането на такава европейска политическа общност е част от новото измерение на Европейския съюз, то с референдума българските граждани препотвърждават участието си в тази общност, което е ангажимент, много различен от ангажимента, който поема самата държава, подписвайки споразуменията с Европейския съюз. От тази гледна точка за мен необходимостта от референдум за Европейския съюз няма нищо общо с необходимостта от референдуми за други организации, примерно НАТО, където няма тотално членство. НАТО не предефинира политическа общност. НАТО е съюз на държави, не е съюз на граждани. Именно разбирането на ЕС като нова политическа общност прави референдума необходим. В случая на България това ще е референдум както за влизането на България в съюза, така и приемане на новата му конституция. Вторият изключително важен за мен аргумент в полза на референдум за Европейския съюз, и то референдум веднага след приключването на преговорите, е, че един подобен референдум не просто декларира желанието на България да влезе в Европейския съюз, но потвърждава, че българското общество приема всички задължения, които произтичат от това членство. В противен случай общественото съзнание ще продължава да живее в опасен комфорт и да е убедено, че влизането в ЕС не налага затварянето на трети и четвърти блок на АЕЦ „Козлодуй“ например. Прелъстителната шизофрения, в която живее не просто гражданството, но и голяма част от елита, трябва да бъде лекувана с референдум. В противен случай България ще изживее своята европейска криза вече като член на ЕС и това може да ни коства много.
Третият ми аргумент е прагматико-стратегически по своя характер и той е свързан с проблемите, пред които България е изправена на последната права на присъединяването, проблеми, които произтичат от тандема с Румъния. Насрочването на референдум в рамките на следващата пролет е своеобразен инструмент за натиск върху самата Европейска комисия в ситуация, в която поради тандема на България и Румъния и някои проблеми на Румъния при преговорите съществува, поне за мен, реална възможност българските преговори да бъдат забавени. Този аргумент може да се окаже много важен, ако Румъния изрази готовност да предоговаря датата си за приемане в ЕС. Четвъртият ми аргумент е свързан с кризата на политическото представителство и дефицита на политика. Един референдум за присъединяване към ЕС е възможност за реполитизация на обществото и смяна на дневния ред в момент, в който не влизането в ЕС, а функционирането на България като автентична европейска демокрация е голямото предизвикателство. Напълно е възможно в рамките само на няколко месеца след приемането на България в Европейския съюз ние да се окажем в ситуация, в която общественото мнозинство става изключително критично, изключително скептично към реалната политика, която трябва да бъде извършена за съществуване в рамките на Европейския съюз. Тогава един такъв референдум би дал съвсем друга легитимност на политическите елити за провежданата от тях политика. В противен случай може да станем свидетели на своеобразен антиевропейски откат. Това са моите аргументи за референдум. Ясно си давам сметка, че има страшно много технически въпроси. Има много детайли, в които е дяволът. Но когато анализирам рисковете и възможностите, моят избор е за референдум, но при условията, които очертах.
Стефан Попов: Една реплика, един уточняващ въпрос по отношение на първия ти аргумент. Ти правиш разликата между членството в Европейския съюз като междудържавен договор и членството в един Европейски съюз, който вече има конституция, което означава включване в нов политически проект, какъвто не е непременно междудържавният договор. Тогава този аргумент е в полза на референдум за конституция, но не за членството в Европейския съюз.
Иван Кръстев: Както се казва - и да, и не. Предполага се, че в момента, в който България ще има свой референдум, най-вероятно Европейският съюз ще има своя конституция. Ако това е така и ако тази конституция е конституционният проект, изработен от Конвента, то нашият референдум за членство ще е и своеобразно допитване за новата и вече действаща европейска конституция. Ако България откаже да гледа на Европейския съюз като на създаване на политическа общност, тогава България има своя стратегическа причина да не тръгне на такъв референдум и това значи, че България декларира, че за нея Европейският съюз е единствено междудържавно образувание. Ако България приема факта, че той е нещо повече от междудържавно образувание, че става дума наистина за опит за създаване на европейска гражданска общност, политическа общност, тогава има логика да бъде търсен такъв референдум.
Може да изкуши политиците
Антоанета Приматарова: Нека се върнем към обстоятелството, че въпросът за референдум по членството на България в Европейския съюзбе поставен от президента. Това създаде съвсем нова ситуация за дискутиране на темата, както подчерта вече Иван Кръстев. Отхвърлянетона референдума за ЕС от мнозина политици с явни или скрити аргументи за „незрялост“ на обществото създаде по-скоро предпоставки за емоционална подкрепа на идеята, която трудно може да бъде пренебрегвана оттук нататък.
Невалидността на много от аргументите против референдум за ЕС не решава обаче автоматично въпроса за това как и кога би могъл да се проведе подобен референдум. Не приемам за валиден аргумент твърдения от рода „така правят всички“ или дори, че провеждането се счита за задължително от самия ЕС. В този смисъл формулирането и систематизирането на валидни аргументи в полза на евентуален референдум е изключително важно. Валидни аргументи могат да се търсят в правно-конституционната сфера, във вътрешнополитически и във външнополитически план. Аргументите на Иван покриват всички потенциални сфери. Президентът обаче остава единствено във вътрешнополитическата сфера, като набляга на необходимостта да се информира обществото за поетите в рамките на преговорите задължения. Поставено в един по-широк контекст, искането на президента за референдум е свързано с често отправяните упреци към правителството за непрозрачно водене на преговорите. Иван от своя страна вижда в тази посока референдума като средство за легитимиране на резултатите от преговорите. Искам да кажа няколко думи именно в тази връзка - доколко референдумът може и трябва да се свързва с одобрение или неодобрение за резултатите от преговорния процес. В българското общество е широко разпространена една дълбоко погрешна представа за естеството на преговорите. Тази представа се тиражира от медиите и експлоатира от политиците. Медиите, опозицията и обществото са склонни да подозират управляващите и преговарящите в недостатъчно отстояване на националните интереси, което на свой ред вкарва тези управляващи и преговарящи в злоупотребяване с риториката за защита и отстояване на националните интереси. На практика обаче преговорите с ЕС се различават коренно от всякакви други видове двустранни или многостранни преговори. В рамките на ЕС много по-често се говори за разговори по присъединяването на дадена страна към ЕС, а не за преговори. ЕС е един своеобразен клуб със строго дефинирани правила. Присъединяването към него означава приемане и прилагане на тези правила. Деветдесет процента от т.нар. преговори представляват предоставяне от страната кандидатка на информация, която има за цел да убеди първо Европейската комисия, а след това и държавите членки, че тази страна кандидатка приема не само на думи, но и наистина ще е в състояние да прилага правилата на Европейския съюз към датата на членството си. Само в изключителни случаи са възможни преходни периоди, т.е. отсрочки за изпълнение на правилата на ЕС. Така че всякакви спекулации, че преговарящите договарят някакви тайни неща, които е крайно време да бъдат разсекретени, са неуместни. Неуместно би било съответно и едно изместване на кампанията на евентуалния референдум в плоскостта на отстояване или оспорване на резултатите от преговорите. Разговорът дали приемаме членството в Европейския съюз при договорените условия и срокове, или го приемаме при някакви други условия и срокове е подвеждащ и контрапродуктивен. Условията за членство в много голяма степен са предварително известни, още от момента на подаване на молбата за членство, а сроковете за прилагане на правилата на ЕС от своя страна са функция от датата на присъединяване, която всяка страна кандидатка е формулирала сама. Ако страната иска прекалено много и прекалено дълги преходни периоди, тя на практика поставя под съмнение датата, към която се стреми. Там, където имаме отхвърляне на членството в ЕС на референдум (на два пъти в Норвегия), отрицателният отговор не е неодобрение на резултатите от преговорите, а неодобрение за самата идея на членство в ЕС. В Норвегия все повече се налага виждането, че ако страната отново кандидатства за членство, би следвало да се проведе референдум преди кандидатстването, а не след преговорите. В Швейцария референдумът с отрицателен резултат относно включването на страната в Европейското икономическо пространство бе изтълкуван като отрицателен вот по въпроса за членството в ЕС по принцип и поради това подадената през 1992 г. молба бе на практика замразена и не се стигна до започване на преговори. Идеята за обвързване на референдума с резултатите от преговорите и съответно подвеждащи спекулации около отстояването или предаването на националните интереси може да се опорочи допълнително при обвързване на референдума с други вътрешнополитически събития. 2006 като година за провеждане на референдума бе отхвърлена вече и с вътрешнополитически, и с процесуални аргументи (да не говорим за риска да се блокира ратификационният процес в държавите членки, които ще имат пълно основание да изчакват резултата от българския референдум). Но не по-малко атакуема е идеята за паралелно провеждане на парламентарните избори и референдума за членство в ЕС. При такава обвръзка опасността референдумът за членството в ЕС да се трансформира в референдум за дейността на правителството е повече от реална. Не мисля, че, искайки да „накажат“ правителството, гражданите биха могли да застрашат членството в ЕС. Убедена съм, че както и да бъде зададен въпросът и когато и да бъде проведен референдумът, гражданите наистина ще подходят към него със съзнанието, че истинският въпрос е „искате ли да живеете по-добре“ (както го формулира Веселин Методиев). Референдумът обаче няма да постигне целта за намаляване на отчуждението между политици и граждани, а обратното - може да го задълбочи поради изкушението на политиците да употребят референдума за целите на парламентарните избори. И от вътрешнополитическа, и от процесуална гледна точка найподходящото време за провеждане на референдум би било около два месеца след приключване на преговорите. При провеждането му преди подписване на договора референдумът би могъл да изиграе и важна външнополитическа роля по отношение на европейските институции - да ускори процеса на подписване на договора и впоследствие и процеса на ратификация в държавите членки - единият от аргументите на Иван Кръстев беше отчасти в тази посока. Но провеждане на референдум два месеца след приключване на преговорите означава Народното събрание да започне работа върху специален закон за референдума за членство в ЕС едва ли не още утре и да го приеме преди лятната ваканция. Като познавам темповете на работа (без да навлизам във въпроса доколко ще е налице политическа воля), имам дълбоки съмнения доколко това е възможно. Ако референдумът обаче не е добре и навреме подготвен, той много лесно може да бъде опорочен и опошлен, да се изроди в евтина пропагандна кампания. Това би довело до компрометиране на едни по принцип валидни аргументи за провеждането му.
Да покаже дали в една „фасадна демокрация“ европейският консенсус също не е фасаден
Иван Кръстев: Аргументите, които бяха представени срещу идеята за референдум, са силни, но и те имат своите ограничения. Първо, не може да се държим така, като че ли въпросът за референдум не е поставян. Президентът изпусна духа от бутилката и ние не може да го върнем обратно единствено с теоретични аргументи. Това, че референдумът че референдумът Т за ЕС би се организирал от парламент, който е предпазлив по отношение на инструментите на пряката демокрация, за мен е добър знак. Именно дефинирането на националния референдум като своеобразно „ядрено“ оръжие, чието използване е оправдано единствено и само когато става дума за предефиниране на политическата общност, затваря вратата за популистки употреби на референдума. Нещо повече, ако днес чухме силни аргументи срещу референдум, не това са аргументите, които се чуват в обществения дебат.
Първият масов аргумент, с който се отказва референдумът, е следният - тъй като всички парламентарно представени политически партии застъпват членството в Европейския съюз като свой приоритет, то, виждате ли, затова няма нужда от референдум. Именно поради логиката на синкретичния вот, за който говорихме като аргумент срещу референдума, ние трябва да отхвърлим тази логика. Едва ли можем да докажем, че когато гласоподавателите са избирали Национално движение „Симеон Втори“, това, което ги е водело, е било желанието България да влезе в Европейския съюз. Нещо повече, отсъствието на антиевропейски политически партии като основен аргумент също не може да бъде прието като някаква специфична българска особеност, тъй като такъв тип антиевропейски партии отсъстваха и в повечето от другите източноевропейски парламенти с изключение на Полша, което показва, че от тази гледна точка българската ситуация по никакъв начин не е специфична и ние ще трябва да обясним на европейското обществено мнение защо ние мислим, че в България не трябва да има референдум.
Вторият проблем е, че през последните години се роди усещането, че в България има серия фалшиви консенсуси. Не е възможно, от една страна, да сме толкова убедени, че всички са за Европейския съюз, а, от друга страна, водещи политически фигури в страната да казват, че се извършва подмяна на външнополитическата ориентация на страната. Или едното е вярно, или другото е вярно. Или Европа е политически, или е риторически избор. Един референдум трябва да покаже дали в една „фасадна демокрация“ европейският консенсус също не е фасаден. Има една силна тенденция да бъде тривиализирано влизането на България в Европейския съюз - то да бъде разглеждано като някакъв естествен природен процес, от което не следва кой знае какво - затова нито ще променяме конституции, нито ще ходим на референдуми - вижте, какво толкова се е случило?! Били сме във Варшавския договор, влезли сме в Европейския съюз, нещата си вървят от само себе си.
Тази тривиализация за мен има силно деморализиращ ефект върху начина, по който въобще българското гражданство мисли себе си. Това не е тривиален избор. Влизането в Европейския съюз наистина е предефиниране на българската политическа общност. България влиза в режим на споделен суверенитет и това не е тривиално. България престава да бъде национална държава в класическия смисъл на думата и това не е тривиално. В тази логика на разсъждения референдумът е много важен. И той наистина върви в пакет с Велико народно събрание. Нещо повече, той задава рамката на Великото народно събрание, защото това е Велико народно събрание, което ще трябва да изработи българска конституция в рамката на вече приета идея за споделен суверенитет, а не просто едно Велико народно събрание. Причината България да си задава конституционни въпроси сега не е защото има някакъв фундаментален проблем с българската конституция, която действа в момента. Проблемът е, че има тотално различна политическа ситуация и тази политическа ситуация е в резултат от влизането на България в Европейския съюз.
Капитал, 6 март 2004