Малко специализирана терминология за начало:
Тalk show/chat show се превежда като дрън-дрън шоу. Затова референдум, иницииран от talk show, технически може да се назове референДРЪН. А пък референдум, с който една политическа общност се самоубива, може да бъде назован референДУМ.
Въпросът, който този текст си задава, е дали с вече иницираното допитване до народа става дума просто за референДРЪН или има опасност и от референДУМ. Отговорът е: нужда от паника няма, но трябва да се внимава с употребата на инструментите на пряката демокрация, защото те могат – в определени обстоятелства – да доведат до трайни увреждания.
Принцип 1: Нещо, прието на референдум, може да се окаже изключително лоша идея.
Гласът на народа прави едно решение формално легитимно. Но в историята на демокрацията изобилстват примерите на лоши и вредни, макар и формално легитимни решения. Смъртната присъда на Сократ е напомняне от древността за разрушителния потенциал на големите мнозинства. Премиерът Камерън пък е съвременно напомняне за опасностите от заиграването с популистки и националистически чувства и популярност. Те могат да те направят премиер, но могат и да доведат до решения, които са в дългосрочен план вредни и за страната ти, и за Европа като цяло. Според букмейкърите Камерън ще се размине (на косъм) с незавидната съдба на първи водач на едно извън-европейско и без-шотландско – т.е. разединено – кралство. Но беларусците не се разминаха с Лукашенко, а си го самопричиниха с поредица от референДУМ-и. С такива и президентите на други държави от пост-съветското пространство де юре или де факто се превърнаха в монарси. Средноевропейски водачи – вече по-близо до нас – ще провеждат референдуми за квоти от бежанци от по хиляда, две-хиляди човека и т.н. Не всички от тези допитвания са самоубийствени – т.е. истински референДУМ-и. Но всички те причиняват щета и решенията им са от глупави до изключително вредни и опасни.
Принцип 2: Всеки народ има неотменимо, свещено право да прави глупости и опасни неща. Никой не трябва да се отнася патерналистично към народа.
Все пак, ако хората много искат нещо, не бива, а и не могат да бъдат спирани. Най-добре е да изживеят своите грешки. Демокрацията не е самоубийствен пакт обаче и тя си има собствени филтри за най-опасните идеи – такива, които са проверено вредни. Затова са създадени определени предпазни колани, прикачени към народния ентусиазъм – като конституционните съдилища например. Те трябва да отсеят това, което е референДУМ, от това, което е просто референДРЪН. Първото е недопустимо по конституция, докато второто е допустимо, дори да се окаже глупаво.
Конституционният съд в научната литература често е сравняван с предпазния колан, който Одисей си сложил, за да чуе безопасно песните на сирените (Йон Елстер). Знаете, за да не се изкуши и стори глупост, хитроумният Одисей се завързал за мачтата на кораба си и запушил ушите на гребците с восък. Така се насладил на шоуто на сирените без той (или екипажът му) да скочат във водата и да заплуват към певиците и гибелта си. По аналогия нашият Конституционният съд е въжето, с което можем да се завържем за мачтата на конституционната си гемия, и така безопасно да изслушаме песните на Слави.
Принцип 3: Когато всички вземат решението, отговорен е всеки по отделно
За да не се злоупотребява с референдумите, добре е върху този принцип да се изгради култура на гражданска отговорност. Както стана ясно, фактът, че всички са застанали зад едно решение, не прави това решение задължително по-добро или по-оправдано от неговите алтернативи. Нито пък това, че всички са го подкрепили, означава, че никой индивидуално или конкретно не е виновен за него. Пряката демокрация не трябва да става инструмент за отмиване на отговорността.
Принцип 4: Референдумите изглеждат, че са срещу „политиците“, но всъщност винаги подкрепят едни политици срещу други.
На 23 юни Камерън може да запази поста си, ако Великобритания остане в ЕС. В обратния случай ще мисли за спешна оставка. В сходно, но диаметрално противоположно положение ще е Борис Джонсън: при успешен референдум за излизане той ще се види като възможен лидер на консерваторите – и премиер, а в противен случай ще трябва да забрави големите си политически амбиции. Референдумът за бежанците в Унгария пък цели да консолидира подкрепата за Орбан и да му даде коз в закачките с Брюксел. Варуфакис почти остави Гърция гола и загуби поста си миналата година на референПОКЕР, при който блъфът му не мина.
От тази гледна точка смисълът на референдума на Слави е най-вече в политическото бъдеще на Слави и евентуалното превръщане на шоуто му в партия, движение, политически идеал и т.н. Това нито ще учуди някого, нито ще е прецедент. Шоуто на Волен отдавна е и партия на Волен, станала модел за патриотически дубъл по темата. Шоуто на Борисов също прерасна в ГЕРБ, подпомогнато от забележителния талант на Цветанов в масовката. Шоуто на Бепе Грило е в италианския парламент, а шоуто на Доналд Тръмп за съжаление е абсолютно навсякъде.
Ако хората си мислят, че с един референДРЪН ще натрият носа на „политиците“, дълбоко се лъжат. Просто ще ожънат новата реколта от ДРЪН–ДРЪН политика (с прилежащите й изпълнители) наесен.
Все пак, защо повечето държави се управляват от политически партии, а не от talk shows? От гледна точка на българския опит отговорът не е съвсем ясен, но в утвърдените демокрации се счита, че партията е по-отговорна и по-експертна структура от едно talk show. Партиите са създадени да управляват, да образоват електората и да отговарят пред него, докато шоуто е предназначено да забавлява, да не натоварва и да генерира реклама. Вярно е, че както партиите търсят избиратели, така и шоуто търси и разчита на зрителите. Вярно е също така, че както понякога партията може да забавлява, така и шоуто може да извърши обществено полезна дейност. Но тези навлизания в полето на другия са инцидентни, временни и изключителни.
У нас с появата на партиите-медии получихме трайна форма на хибридизация между шоу и политика; хибридизация, която е оформила нова пъпка в лицето на Слави Трифонов.
ДРЪН–ДРЪН или ДУМ–ДУМ?
След общо-теоретичната част можем да преминем към конкретния казус – шестте въпроса на референдума на Слави, тяхната конституционносъобразност и мъдрост (целесъобразност). В този текст ще разгледаме по-подробно само един от тях, а именно намаляването на депутатите наполовина.
Този въпрос – станал фокус на популярни копнежи – обаче изисква конституционна промяна. Конституцията предвижда собственото си изменение само по парламентарен път – чрез обикновено или Велико народно събрание. Има решение на КС, според което промяната на броя на депутатите в НС е промяна на формата на държавно управление, което е от компетенцията на ВНС (което пък прави подобен въпрос недопустим за референдум по закона). Това не е добро решение на КС и може би трябва да се ревизира – в крайна сметка намалявайки депутатите, не променяме парламентарната форма на управление.
Важният факт тук е, че Конституцията не предвижда механизъм за собствената си промяна направо с референдум: затова е отделена специална конституционна глава и импровизации на тази тема не бива да се допускат. Дори и референдум, изискващ промяна на Конституцията да се проведе, той не може да е задължителен за НС. Народните представители имат свободен мандат и те не могат да бъдат задължавани да гласуват (и то с квалифицирано мнозинство) за конституционна поправка, когато самата Конституция предвижда друга процедура.
В този смисъл, чл. 9 на Закона за референдум е противоконституционен и трябва да бъде обявен за такъв по отношение на тези две алинеи:
(6) Решението, прието с национален референдум, не подлежи на последващо одобрение от Народното събрание. Народното събрание приема акт, когато това е необходимо за изпълнение на решението.
(7) Ако в срок до три месеца след обявяване на резултата от референдума Народното събрание не приведе свой акт в съответствие с изразената от гласоподавателите воля, този акт не се прилага в частта, която противоречи на решението на референдума.
Ако КС не обяви тези разпоредби за противоконституционни, може да се стигне до куриози. Представете си, че хората гласуват за намаляване на броя на депутатите, но парламентът откаже или не може да събере 3/4 или 2/3 мнозинство за съответния акт. По алинея 7 би следвало, че след три месеца конституционното изискване за 240 народни представители спира да се прилага и парламентът автоматично става 120 души (или изчезва от правния мир?!). А как той може да се намали автоматично на половина? Със жребий? Пропорционално на партиите? Кои депутати ще излязат? И т.н.Поради липсата на яснота по всички тези въпроси, се оказваме в ситуация на референДУМ, от който можем да останем без парламент.
За да се предотврати подобна опасност, добре е КС да обяви чл. 9(6,7) за противоконституционен в хипотезата за конституционна поправка, а НС да поправи закона като въведе консултативен референдум по въпроси за промяна на Конституцията. Или пък поправи самата Конституция, така че тя да предлага възможност за промяна чрез референдум.
Хубаво е, разбира се, хората да си кажат думата за броя на депутатите. Но освен конституционни аспекти, този въпрос има и политически, а и технологични аспекти, които малцина знаят. Вярно е, че с намаляването наполовина на депутатите ще пестим пари от заплати (макар че и това не е сигурно, защото останалите могат да си ги вдигнат). Но още по-вярно е, че нашият парламент не разполага с достатъчно средства за експерти, които да подготвят депутатите добре по гласуваните въпроси. Така че те разчитат на собствената си експертиза. Намалявайки ги наполовина, автоматично намаляваме и експертизата на парламента с 50%. Основната част на неговата дейност е в комисиите, както и в надзора на администрацията и дейността на специализирани институции и агенции – службите, КЕВР, КФН и т.н. За тази цел се изискват високо-квалифицирани хора. 120 депутати, неподкрепени от експерти, са абсолютно недостатъчни за качествена надзорна и законодателна дейност на парламента. По-малките партии няма да имат хора за всички комисии дори.
При еднокамарен парламент да се циганим за бройката на депутатите е просто смешно. Хората са го казали: скъпи на триците, евтини на брашното. А евтинията на брашното може да се илюстрира с КТБ, където дори 240 депутата проспаха провалите на един куп регулаторни, контролни и правоприлагащи органи – от БНБ, през КФН та чак до прокуратурата. В този смисъл, вместо да се намаляват депутатите, от тях трябва да се изисква повече и по-качествена дейност, от което ще дойде истинското спестяване на публични средства.
В заключение, добре е гражданската енергия да се използва и да се поддържа на високо ниво. Добре е референдумите да са инструмент, който използваме за подобряване на системата на управление. Но като с всяко ново умение и тук ще има период на несръчно овладяване. Най-просто казано, трябва на всяка цена да избягваме референДУМ-ите. Ако няма елементи на ДУМ, един референДРЪН не трябва по принцип да се стигматизира, въпреки че е плод на амбициите на един или друг човек, на talk show или друга програма. Напротив желанието да допринесеш в публичната сфера трябва да се уважава и окуражава. Хубаво е обаче сатириците да запазват и известно чувство за самоирония, което се отнася както за въпросния референДРЪН, така и за този текст.
„Портал за култура, изкуство и общество", 28.05.2016