Желанието на Русия да наруши териториалния суверенитет на Украйна е най-голямото предизвикателство пред европейския ред от повече от половин век. Конфликтът изправя една срещу друга една велика ядрена сила срещу държава с големината на Франция, един автократичен режим срещу едно революционно правителство. Намесата на Русия в Украйна повдига въпроса за гаранциите за сигурност, които Западът даде на Украйна през 1994 г. в замяна на отказа й от ядрени оръжия, като поставя под въпрос вярата на мнозина европейци, че днес една континентална война е невъзможна. Крайният резултат може да бъде появата на трета Руска империя или на провалена украинска държава в центъра на Европа.
Руската агресия в Украйна не трябва да бъде разбирана като необмислена авантюра. Това е повече опит за оказване на политическа, културна и военна съпротива на Запада. Русия си служи с военна сила, защото иска да промени играта, а не защото няма други ходове. Тя има много други лостове, с които да оказва натиск върху Киев – чрез Черноморския флот, базиран в Севастопол; чрез цената на газа, като поиска Украйна да започне да изплаща държавния си дълг към Русия или като раздуха антиукраинските чувства сред значителното руско население на Украйна. Още повече, че високопоставени американски официални лица вече отбелязаха, че кризата в Украйна не може да бъде решена без Русия, а европейските лидери изказаха недоволството си от новия (и злощастен) закон, приет от украинското временно правителство, малко след като то беше сформирано, с което се принизява статута на руския език. С една дума, използването на оръжия не беше необходимо.
Но беше опасно. Украйна е голяма страна, а нейното общество, все още в революционно настроение, е готово да се бори за патриотична кауза. Нахлуването на Москва ще отприщи силни антируски настроения в Украйна и вероятно ще тласне това, което остане от страната, по-близо до ЕС и НАТО. Военната интервенция в Украйна заплашва да предизвика и хуманитарна криза в Русия. Според руски източници, почти 700 000 украинци през последните два месеца са избягали в Русия. Около 143 000 от тях са поискали убежище. Една война в Украйна може да увеличи броя им трикратно. Може лесно да се предвиди, че използването на сила от Москва ще задълбочи политическата изолация на Русия. Тя вече предизвика някои икономически и политически санкции, а това може да се окаже тежък удар върху руската икономика, която е в застой. По някои оценки преките руски разходи за война с Украйна могат да възлязат на повече от 3% от руския БВП (над 60 милиарда долара).
И въпреки това Путин загърби предпазливостта. Една от причините за това беше гневът. Путин загуби на два пъти в Украйна – първият път през 2004 г., когато Оранжевата революция доведе на власт прозападната коалиция, водена от Юлия Тимошенко, а вторият път след настоящите протести, които доведоха до падането на проруския президент Виктор Янукович.
Москва заложи на Янукович и се опита да го направи заложник на своите интереси. Накара го да се откаже от подписването на Споразумението за асоцииране с ЕС (което бе първопричината за протестите в Украйна) и отпусна на Украйна заеми от почти 15 млрд. долара, за да направи по този начин страната зависима от Русия. Но всъщност Путин се оказа заложник на все по-непопулярния Янукович и на неговите безнадеждни сътрудници. Когато Янукович падна от власт, Путин внезапно и неочаквано изгуби своя стратегически партньор. Покачването на напрежението от Путин отчасти може да се обясни като опит да бъдат прикрити провалите в неговата политика към Украйна.
Сега целта на Москва е да свали новия режим в Киев, който изглежда съставен от радикали, които трудно ще останат на власт повече от няколко седмици. Като притиска режима с нахлуването и като раздухва страховете на рускоговорящите в Южна и Източна Украйна, Путин вероятно ще успее да постигне своето. Стратегическата му цел не е да откъсне Крим, както предполагат днешните събития, а да предизвика конституционна криза, която да доведе до превръщането на Украйна в конфедеративна държава със слаб център, чиято източна част ще бъде по-свързана с Русия, а западната – с Полша и ЕС. Накратко, след като разбра, че е загубил Киев, Путин се опитва да премести центъра на властта в Украйна на друго място.
Най-лошото от всичко е, че Путин знае, че най-вероятно ще му се размине. „Какво можем да направим?”, попита Фиона Хил, днес изследовател от института Брукингс, работила като висш сътрудник на американското разузнаване в Русия по време на войната с Грузия в едно скорошно интервю пред „Ню Йорк таймс“. „Ще говорим за санкции. За червени линии. Ще удряме по масата. А той ще си стои и ще гледа. Просто на него му е ясно, че никой от нас не иска война.”
А може би трябва да се замислим. Путин от 2014 г. не е Путин от 2004 г., нито Путин от 2008 г. Той вече не е безсърдечният функционер, който се интересуваше от власт и пари и мечтаеше да върне Русия на световната сцена. Днес той се интересува от идеи. Дава на съветниците си да четат книгите на Иван Илин, руски философ и идеолог на Руския общовоински съюз (РОВС). Лично се намесва в писането на учебниците по история. През последните няколко години и особено след протестната вълна в Москва през зимата на 2011-2012 г., Путин започна да гледа на себе си като на последен бастион на реда и на традиционните ценности. Убеден е, че либерализмът е заразен и че западните ценности и институции представляват истинска опасност за руското общество и държава. Мечтае за дните преди 1914 г., когато Русия е била автократична, но приета, а революции не са се допускали, за да бъде Русия част от Европа, но същевременно да запази характерните си култура и традиции.
От тази гледна точка, революцията в Украйна символизира всичко, което не е наред в днешна Европа. Тя флиртува със силата на народа и с моралния релатизивъм, подбужда страстите и се отнася презрително към руските геополитически амбиции. С авантюрата си от другата страна на границата, Путин дава да се разбере, че няма да търпи това. Изглежда готов да отхвърли всички претенции, че Русия може да бъде европейска нация в добро състояние – за него е много по-добре Русия да бъде отделна цивилизация – и показа готовност да пожертва дори икономическите интереси на страната си, за да постигне тези цели.
С други думи, походът на Путин в Крим е нещо много по-различно от войната с Грузия през 2008 г. Тогава Русия използва военна сила, за да очертае червената линия, която западните сили да не прекрачват. В Крим Москва сама пресече червените линии, очертани от Запада – и така постави под въпрос юридическите норми и структурата на европейски ред след Студената война. Действията на Путин са предизвикателство: дали САЩ са все още готови да гарантират сигурността на европейски демокрации или търсят баланса на друго място, като гледат към Азия? Дали Германия е достатъчно силна, за да се занимава с Русия, която няма интерес да бъде европейска?
Каквито и да са отговорите, ще бъде трудно Путин да бъде спрян. Той отказа да играе по правилата на Запада. По всичко изглежда, че не се опасява от политическа изолация – дори я търси. Не изглежда притеснен от затваряне на границите – дори се надява на това. Външната му политика се основава на дълбокото отхвърляне на модерните ценности на Запада и на желанието му да очертае ясна разделителна линия между света на Русия и света на Европа. За Путин Крим е само началото.
Оригиналната версия на статията е публикувана във Foreign Affairs.
„Портал за култура, изкуство и общество", 15.03.2014