Интервю на Мила Минева за „Маргиналия“
Юлиана Методиева: Госпожо Минева, коалицията „Прогресивна България“, свързана с президента Румен Радев, се опитва да се позиционира в център-лявото пространство. В досегашните си публични изяви Радев говореше повече за борбата с корупцията, а не толкова за социалните политики. Може ли това да се разглежда като нов прочит на социалдемокрацията в България, или има риск идеологията да не съвпада с практиката?
Мила Минева: Позволете ми, моля, да започна с оспорване на въпроса – не виждам никъде опит на коалицията „Прогресивна България“ да се позиционира в център-лявото пространство, по-точно – изобщо по някаква идеологическа ос. Напротив, ако съдим по интервюта на хора, които се заявяват като близки до тази политическа платформа, виждаме, че те говорят за „практични решения на реални проблеми“, промяна на олигархичния модел, борба с корупцията и нови лица. Позволявам си да твърдя, че това са фигури на речта, които замъгляват политическото съдържание в политическия дебат. Нека припомним, че нормативното очакване към една предизборна кампания би било именно предлагането на различни идеологически решения на реални проблеми – шанс за нас, гражданите, да изберем според собствените си ценности и политически разбирания решенията, които бихме подкрепили и с които бихме се ангажирали. В едно демократично общество именно ангажиментът на гражданите е ключов за прилагането на публични политики, т.е. за откриването на решения. Ако сме лишени от подобен дебат, не е ясно какво избираме, и не е изненадващо, че колкото по-малко политически говорят партийните елити, толкова по-малко хора гласуват.
Страхувам се, че объркването в публичното пространство относно позиционирането на тази коалиция идва от една страна от името ѝ, а от друга – от типа на избирателите, подкрепили г-н Радев за президент. Това, че чуваме в „прогресивна“ близост с европейските прогресивни партии, е всъщност наш проблем, който г-н Иво Христов определя като „повратно“ интерпретиране и уверява, че думата не носи „флирт“ със съвременната представа за прогресизъм. Напротив, тя препраща към разбирането за прогрес от XIX век – „заявка за излизане от застоя“, т.е. думата е избрана в нейното не политическо значение. Именно така тя вероятно отговаря на очакванията на онези социални групи, които подкрепиха г-н Радев и се очаква отново да го направят.
Виждам обаче във въпроса Ви важен залог – питането за нов прочит на социалдемокрацията.
Не знам дали трябва да говорим за нов прочит, но че има нужда от социалдемократически, леви, съвременно прогресистки политически ориентири, според мен е безспорно. Вероятно въображението ми е ограничено, но дори не разбирам какво означава демокрация, ако премахнем битката между различни политически ориентири и ценности, между ляво и дясно. Вършим това отдавна, не само тук, но в момента виждам шанс за завръщане към политическите идеологии. Именно от тази гледна точка, ако трябва да заложа на актьор, който може да изработи и предложи социалдемократически алтернативи на статуквото, това би била БСП – най-вече заради Крум Зарков. Изборът му за нов лидер ми дава известна надежда, че партията не е изгубила демократичните си рефлекси, и това е шансът за прогресистка промяна.
Индексът на Джини за 2025 г. показва нарастващи неравенства в страната. Кои фактори според Вас най-силно влияят върху уязвимите групи и малцинствата, особено по отношение на достъпа до образование?
М.М. За да отговоря, трябва предварително да кажа, че ще заскобя икономическите фактори, защото е работа на икономистите да обясняват как конкретните политики на преразпределение се отразяват върху неравенствата. Това е много важна работа, но аз не съм икономист; познавам повече такива анализи за света и по-малко за България, затова ми се струва по-почтено, когато не знам нещо, да го призная и да го оставя на страна.
Аз се опитвам да анализирам публични дискурси и от тази гледна точка ми се струва полезно да обърнем внимание на начина, по който говорим за равенство днес. Равенството е базов принцип на демокрацията – няма как да си представим демократично общество, което не почива върху предпоставката, че всички сме равни: един човек – един глас. Не е изненадващо, че когато демокрацията е в криза, а това изглежда като съвременен консенсус, и разбирането ни за равенство се вкризява.
Разбира се, трябва да осъзнаваме, че демокрацията не е застинала, тя се практикува исторически и се променя непрекъснато. От гледна точка на равенството – непрекъснато се предоговаря какво означава то, с какви политики се гарантира и т.н. (книгата на Пиер Розанвалон „Общество от равни“ разказва история на тези промени, ориентирана към настоящето). Крайни критики на равенството отричат самата идея и често вървят ръка за ръка с отрицание на демокрацията като политическа форма. Но дори да оставим крайностите настрана, имаме по-голям проблем – подчинявайки публичното общуване на логиките на социалните мрежи, потопяваме се в собствените си балони и започваме да възприемаме различния от нас като „антропологически различен вид“, като жертва на фалшиви новини, като злодей. Всички тези фигури не ни помагат да договорим съвременно и колективно разбиране за равенство; единственото, което можем да постигнем чрез тях, е изключване и фрагментация.
Извинявайте, започнах отдалеч, но искам да покажа връзката между начина, по който мислим равенството, и политиките, чрез които организираме задължителното образование. Редица изследвания показват, че основният проблем на българското образование е образователното неравенство, което повтаря социалното неравенство – дори го усилва, превръща го в съдба. Това означава, че социално маргинализираните групи получават шанс единствено да бъдат маргинализирани отново и отново.
Когато говорим за уязвими групи, често говорим за роми. В интервюта с учители редовно чувам, че за „тях“ образованието не е ценност, че „те“ имат друга култура, че „те“ толкова могат. Родителите също често споделят съпротива срещу политики по десегрегация, водеща до вторично сегрегиране на училища. Това е ясно изразен расизъм. Докато „те“ не станат „ние“, нямаме шанс да постигнем добро образование за всички.
Съвсем наскоро имаше случай на самоубийство на дете, което се е чувствало изключено и обидено от училището си заради сексуалната си ориентация. Отново имаме измисляне на „те“, и трябва много работа, за да трансформираме това „те“ в „ние“. Характерът на политическата ни общност е под въпрос. Розанвалон припомня, че равенството се свързва с еманципация и автономност – „създаване на общество от достойни индивиди, живеещи като равни, неразделени от унизителни различия“. Връщайки се към това разбиране, равенството предполага признаване на индивидуалното различие и равно достойнство на всеки, което изисква публични политики, гарантиращи условия за достоен живот.
БСП през последните години реализира инициативи за възрастните хора, хората с увреждания и децата със СОП. Как бихте оценили ефекта на тези мерки? Кои други партии имат реален фокус върху социални проблеми и ако няма – какво обяснява липсата на интерес?
М.М. Всички правителства провеждат социални политики, но те не са приоритет на никое правителство. Не виждам акцент върху социалните политики дори по време на предизборни кампании. Това не ме изненадва. Живеем в парадоксална ситуация: мнозинствата се чувстват изключени и пренебрегнати, социалните неравенства са постоянен източник на критика, а същите тези мнозинства, които участват в избори и формират управленията, подкрепят политики, върху които се базират неравенствата.
Отново, това не е само български проблем – Тръмп е симптом на явлението. Решението започва с разговор за преразпределение – работа на партиите. Подобен разговор е блокиран, защото социалното доверие е критично ниско. Дейвид Рънсиман в The Confidence Trap припомня, че вярванията на хората влияят на начина, по който практикуват демокрацията. Имаме нужда от инвестиция в демократична вяра. Тази инвестиция не се състои в заклинания: декларации за борба с корупцията и премахване на олигархичния модел подкопават доверието. Ясни и разбираеми стъпки, включващи гражданите, са шанс за промяна.
Традиционният профил на левите избиратели включва хора критични към системата и понякога носталгични към миналото. Какви нови избиратели могат да бъдат привлечени от съвременните център-леви кампании и как това би могло да промени политическата динамика?
М.М. Вие описвате профил на избирателите на БСП, която до скоро, под ръководството на г-жа Нинова, се определяше като социално-консервативна партия. Нови избиратели, както от леви, така и от десни и центристки кампании, са трудно прогнозируеми, но негласуващите, непредставените, са ресурс, който не бива да се подценява. Мотивирането им не е едномесечна предизборна кампания, а дълга партийна работа, за която напоследък у нас няма време.
Като преподавател виждам, че младите хора са политически изкушени и следят глобалните дебати. Не знаят кои партии са се регистрирали за изборите, но имат позиции по изказването на Тимоти Шаламе или по културните войни, които текат онлайн. Те могат да бъдат привлечени, ако партиите се позиционират идеологически и ценностно по съвременни дебати, а не по носталгични ориентири.
Мила Минева: Позволете ми, моля, да започна с оспорване на въпроса – не виждам никъде опит на коалицията „Прогресивна България“ да се позиционира в център-лявото пространство, по-точно – изобщо по някаква идеологическа ос. Напротив, ако съдим по интервюта на хора, които се заявяват като близки до тази политическа платформа, виждаме, че те говорят за „практични решения на реални проблеми“, промяна на олигархичния модел, борба с корупцията и нови лица. Позволявам си да твърдя, че това са фигури на речта, които замъгляват политическото съдържание в политическия дебат. Нека припомним, че нормативното очакване към една предизборна кампания би било именно предлагането на различни идеологически решения на реални проблеми – шанс за нас, гражданите, да изберем според собствените си ценности и политически разбирания решенията, които бихме подкрепили и с които бихме се ангажирали. В едно демократично общество именно ангажиментът на гражданите е ключов за прилагането на публични политики, т.е. за откриването на решения. Ако сме лишени от подобен дебат, не е ясно какво избираме, и не е изненадващо, че колкото по-малко политически говорят партийните елити, толкова по-малко хора гласуват.
Страхувам се, че объркването в публичното пространство относно позиционирането на тази коалиция идва от една страна от името ѝ, а от друга – от типа на избирателите, подкрепили г-н Радев за президент. Това, че чуваме в „прогресивна“ близост с европейските прогресивни партии, е всъщност наш проблем, който г-н Иво Христов определя като „повратно“ интерпретиране и уверява, че думата не носи „флирт“ със съвременната представа за прогресизъм. Напротив, тя препраща към разбирането за прогрес от XIX век – „заявка за излизане от застоя“, т.е. думата е избрана в нейното не политическо значение. Именно така тя вероятно отговаря на очакванията на онези социални групи, които подкрепиха г-н Радев и се очаква отново да го направят.
Виждам обаче във въпроса Ви важен залог – питането за нов прочит на социалдемокрацията.
Не знам дали трябва да говорим за нов прочит, но че има нужда от социалдемократически, леви, съвременно прогресистки политически ориентири, според мен е безспорно. Вероятно въображението ми е ограничено, но дори не разбирам какво означава демокрация, ако премахнем битката между различни политически ориентири и ценности, между ляво и дясно. Вършим това отдавна, не само тук, но в момента виждам шанс за завръщане към политическите идеологии. Именно от тази гледна точка, ако трябва да заложа на актьор, който може да изработи и предложи социалдемократически алтернативи на статуквото, това би била БСП – най-вече заради Крум Зарков. Изборът му за нов лидер ми дава известна надежда, че партията не е изгубила демократичните си рефлекси, и това е шансът за прогресистка промяна.
Индексът на Джини за 2025 г. показва нарастващи неравенства в страната. Кои фактори според Вас най-силно влияят върху уязвимите групи и малцинствата, особено по отношение на достъпа до образование?
М.М. За да отговоря, трябва предварително да кажа, че ще заскобя икономическите фактори, защото е работа на икономистите да обясняват как конкретните политики на преразпределение се отразяват върху неравенствата. Това е много важна работа, но аз не съм икономист; познавам повече такива анализи за света и по-малко за България, затова ми се струва по-почтено, когато не знам нещо, да го призная и да го оставя на страна.
Аз се опитвам да анализирам публични дискурси и от тази гледна точка ми се струва полезно да обърнем внимание на начина, по който говорим за равенство днес. Равенството е базов принцип на демокрацията – няма как да си представим демократично общество, което не почива върху предпоставката, че всички сме равни: един човек – един глас. Не е изненадващо, че когато демокрацията е в криза, а това изглежда като съвременен консенсус, и разбирането ни за равенство се вкризява.
Разбира се, трябва да осъзнаваме, че демокрацията не е застинала, тя се практикува исторически и се променя непрекъснато. От гледна точка на равенството – непрекъснато се предоговаря какво означава то, с какви политики се гарантира и т.н. (книгата на Пиер Розанвалон „Общество от равни“ разказва история на тези промени, ориентирана към настоящето). Крайни критики на равенството отричат самата идея и често вървят ръка за ръка с отрицание на демокрацията като политическа форма. Но дори да оставим крайностите настрана, имаме по-голям проблем – подчинявайки публичното общуване на логиките на социалните мрежи, потопяваме се в собствените си балони и започваме да възприемаме различния от нас като „антропологически различен вид“, като жертва на фалшиви новини, като злодей. Всички тези фигури не ни помагат да договорим съвременно и колективно разбиране за равенство; единственото, което можем да постигнем чрез тях, е изключване и фрагментация.
Извинявайте, започнах отдалеч, но искам да покажа връзката между начина, по който мислим равенството, и политиките, чрез които организираме задължителното образование. Редица изследвания показват, че основният проблем на българското образование е образователното неравенство, което повтаря социалното неравенство – дори го усилва, превръща го в съдба. Това означава, че социално маргинализираните групи получават шанс единствено да бъдат маргинализирани отново и отново.
Когато говорим за уязвими групи, често говорим за роми. В интервюта с учители редовно чувам, че за „тях“ образованието не е ценност, че „те“ имат друга култура, че „те“ толкова могат. Родителите също често споделят съпротива срещу политики по десегрегация, водеща до вторично сегрегиране на училища. Това е ясно изразен расизъм. Докато „те“ не станат „ние“, нямаме шанс да постигнем добро образование за всички.
Съвсем наскоро имаше случай на самоубийство на дете, което се е чувствало изключено и обидено от училището си заради сексуалната си ориентация. Отново имаме измисляне на „те“, и трябва много работа, за да трансформираме това „те“ в „ние“. Характерът на политическата ни общност е под въпрос. Розанвалон припомня, че равенството се свързва с еманципация и автономност – „създаване на общество от достойни индивиди, живеещи като равни, неразделени от унизителни различия“. Връщайки се към това разбиране, равенството предполага признаване на индивидуалното различие и равно достойнство на всеки, което изисква публични политики, гарантиращи условия за достоен живот.
БСП през последните години реализира инициативи за възрастните хора, хората с увреждания и децата със СОП. Как бихте оценили ефекта на тези мерки? Кои други партии имат реален фокус върху социални проблеми и ако няма – какво обяснява липсата на интерес?
М.М. Всички правителства провеждат социални политики, но те не са приоритет на никое правителство. Не виждам акцент върху социалните политики дори по време на предизборни кампании. Това не ме изненадва. Живеем в парадоксална ситуация: мнозинствата се чувстват изключени и пренебрегнати, социалните неравенства са постоянен източник на критика, а същите тези мнозинства, които участват в избори и формират управленията, подкрепят политики, върху които се базират неравенствата.
Отново, това не е само български проблем – Тръмп е симптом на явлението. Решението започва с разговор за преразпределение – работа на партиите. Подобен разговор е блокиран, защото социалното доверие е критично ниско. Дейвид Рънсиман в The Confidence Trap припомня, че вярванията на хората влияят на начина, по който практикуват демокрацията. Имаме нужда от инвестиция в демократична вяра. Тази инвестиция не се състои в заклинания: декларации за борба с корупцията и премахване на олигархичния модел подкопават доверието. Ясни и разбираеми стъпки, включващи гражданите, са шанс за промяна.
Традиционният профил на левите избиратели включва хора критични към системата и понякога носталгични към миналото. Какви нови избиратели могат да бъдат привлечени от съвременните център-леви кампании и как това би могло да промени политическата динамика?
М.М. Вие описвате профил на избирателите на БСП, която до скоро, под ръководството на г-жа Нинова, се определяше като социално-консервативна партия. Нови избиратели, както от леви, така и от десни и центристки кампании, са трудно прогнозируеми, но негласуващите, непредставените, са ресурс, който не бива да се подценява. Мотивирането им не е едномесечна предизборна кампания, а дълга партийна работа, за която напоследък у нас няма време.
Като преподавател виждам, че младите хора са политически изкушени и следят глобалните дебати. Не знаят кои партии са се регистрирали за изборите, но имат позиции по изказването на Тимоти Шаламе или по културните войни, които текат онлайн. Те могат да бъдат привлечени, ако партиите се позиционират идеологически и ценностно по съвременни дебати, а не по носталгични ориентири.