Госпожо Минева, областният управител на София Иван Кючуков(ИТН) върна решението за кръщаването на алея „Героите на Украйна“, както и за именуването на площад на името на Борис Немцов в района на посолството на Русия?Защо според вас?
Мила Минева: Не само решенията за именуване, но и решението за издигане на украинското знаме на кметството бяха определени като „незаконосъобразни“ от областния управител на София, но преди това и от общинските съветници на БСП. Вероятно това е така, едва ли подобни извънредни актове отговарят на буквата на закона. Важно е да подчертаем, че не това им е работата. Издигането на украинското знаме, именуването на места като реакция на войната в момента не са предмет на всекидневни политики, а актове на солидарност и съпричастност, това са символни политики, които не подлежат на юридизиране. С такива жестове показваме къде заставаме ние като общество в една изключителна ситуация и трябва да призная, че от моя гледна точка, жестовете, които правим са малко и не-смели. Важно е отвъд политическата прагматика да провеждаме символни политики, защото именно те удържат политическите ни идентичности, припомнят ценностите, около които сме готови да се обединим, подчертават етическите ориентири, чрез които минаваме през живота си.
Заговорихте за символни политики като такива политики, които се провеждат в извънредна ситуация. Не смятате ли, че господин Кючуков защитава правата на онези софиянци, които не споделят мотивите на инициаторите за преименуването на алеята и площадът?
Мила Минева: Не, не смятам, защото ако господин Кючуков иска да изрази други мотиви, то той трябва да произведе публичен разказ за това, а не административен документ с юридизирани мотиви за незаконосъобразност. Нека да е ясно – символните политики са публични разкази и жестове, чрез които заемаме позиции, а не чиновническо мрънкане. И позволете ми да разширя малко разговора ни, отвъд „Героите на Украйна“ и украинското знаме, а именно към символните политики на национално ниво. Нашето правителство много ясно застана на европейска позиция в началото на войната, участва в санкциите срещу Русия и осъди агресията над Украйна. По въпросите за военната помощ обаче, правителството шикалкави. Аз нищо не разбирам от боеприпаси, не знам дали имаме военна помощ, която да предоставим, но съм напълно убедена, че символно е важно да заявим, че сме готови да предоставим военна помощ на Украйна. Защото така заявяваме нещо просто – ние сме на страната на украинските граждани, принудени от една агресивна Русия, да воюват; ние сме на страната на слабите и сме готови да помогнем не на агресора, а на жертвите. И всеки ден, ако бях журналист, щях да питам лидера на БСП и вицепремиер Корнелия Нинова как е възможно една социалистическа партия да не е солидарна със слабия, как е възможно да не помага на мирни граждани, обстрелвани в домовете им, как е възможно да не съчувства на майките с деца, потърсили подслон в страната ни (да припомним ли тук, че министърът на туризма определи срок на хуманността от три месеца)… Чуваме постоянно от БСП-политици (отказвам да ги наричам леви) плач за инфлацията, за ударите върху икономиката, за нещастията, които ще се стоварят върху главите ни и отвъд този разказ за национален егоизъм, не чувам нито дума за интернационална солидарност… Всъщност за солидарност с Украйна най-последователно говори Демократична България. Важно е да помним ролята на всеки един от коалиционните партньори в тази „сложна“ коалиция, за да се срамуваме диференцирано…
Имаше време, когато София беше „синя“, с други думи – евроатлантическа. Какво се е случило, за да бъде днес разделена на подкрепящи Путин и неподкрепящи? Лично аз не зная коя половина е доминиращата…
Мила Минева: Не бих била толкова песимистична, нека да видим публичните действия на гражданите. Имаше няколко граждански акции – шествия и концерт – в подкрепа на Украйна, които бяха впечатляващо многобройни; един граждански протест срещу украинското знаме на кметството, който беше малоброен и партийно доминиран от Възраждане. Ясно е, не през сондажи, а през граждански практики по публично заемане на позиции, че София е европейска столица, че демократичните ценности са наши, че сме солидарни с хората, които защитават свободата си. Всъщност част от политическите ни елити са далеч по-колебливи. Струва ми се, че лоша шега ни играе очакването за консенсуси; демокрацията не е управление през консенсус. И още нещо, политиците ни трябва да си припомнят, че тяхната работа не е да се харесват на всички, а да представляват някои, т.е. демокрацията има смисъл като конкуренция на визии и идеи, а това означава заемане на позиции, риск, изговаряне на ценности, които някои граждани ще припознаят като свои, а други – не. В такава ситуация има логика да избираме, да имаме интерес към политическото, да сме граждани. Така че, очаквам малко повече смелост от политическите ни елити.
Кого можем да дефинираме като елит в контекста на взимане на решения и поемане на отговорност пред нарастващите жертви на руската агресия? Този, който управлява(правителство, парламент), или този, който организира гражданите да протестират срещу отказа на двете власти да окажат военна подкрепа на Украйна?
Мила Минева: Елит има функционален смисъл – това са хората, които взимат решения, те ще носят отговорността за нашата „неутралност“, те ще носят отговорността за жертвите и изгубените човешки животи. Те ще носят тази отговорност обаче, само ако ние го поискаме. От тази перспектива елитите и гражданите не са „те“ и „ние“, елитите, тези които взимат решения, са всъщност наши представители и в този смисъл нашите граждански разбирания, искания, позиции, които заемаме са важни и определящи за елитите, не можем, като граждани, да избягаме от отговорност. И струва ми се, в тази извънредна ситуация не го и правим: ние, българските граждани, помагаме на украински бежанци, ходим по улиците в подкрепа на Украйна, даряваме, каквото можем. Има, разбира се, български граждани, които веят руски знамена, искат оставка на правителството и неутралитет, каквото и да означава това. Но пак ще се върна на публичността –гражданското действие е публично по определение – трябва да излезеш на площада с тялото си, за да заемеш позиция. Не да отговориш нещо в анкета или да измърмориш нещо по Фейсбук, това не са публични действия, те се случват в частното пространство и не е ясно дали човек би повторил тези позиции публично. Именно затова, ако проследим публичните граждански действия ще видим, че гражданското мнозинство изразява солидарност с Украйна, а това прави страхливата държавна позиция още по-срамна. И последно, разбира се, че всички ни е страх от война, но можем ли да оставим страха да определя бъдещето ни? Нека все пак да дадем шанс на въображението си.
Наскоро изразихте мнението, че се опитваме да наложим на Република Северна Македония нашия исторически разказ, произведен от националната ни държава и обслужващ нашата национална държава. Визирате историците и политиците ни, или и всички заедно?
Мила Минева: Така подхващаме нова тема, но допускам, че връзката е отново провеждането на символни политики. Всъщност визирам и историци, и политици, и публични анализатори, и анонимни граждани, без да хомогенизирам нито едно от множествата. Прави ми впечатление, че определяме нашия исторически разказ като „истина“, а той е национално-идентичностен разказ и има нужда от критическо препрочитане, но трябва да оставим това на историци, които искат да бъдат автономни, а не слуги на политически интереси. Аз ще завърша отново със символните политики, за да се опитам да очертая дилемите тук. Символните политики могат да са ориентирани към разширяване на гражданското участие или обратното, към свиване и ограждане на вече съществуващото политическо пространство. Какво виждаме в нашето вето към РСМ? Именно ограждане на пространството – практически спираме достъпа на едни хора до поле, което ще разшири възможностите им. Какво виждаме с отказа да издигнем украински флаг? За съжаление същото – виждаме отказ да мислим града си като пространство, което включва все повече групи, все повече ценности, все повече настояще… Вероятно затова все по-слабо се идентифицираме с града си, а той изглежда все по-занемарен от своите жители.
Въпросите зададе Юлиана Методиева
"Маргиналия", 26.04.2022