Демокрацията си прилича с приказките по това, че в нея интересните истории винаги си имат поука. Виденовото правителство, например, поучи хората да бъдат скептични към икономически експерименти и да уважават пазарната логика. Костовото правителство ги накара да преосмислят ролята на партиите в българския преход и да настояват за тяхната реформа. Какви са поуките от историята с Царя-премиер, чиято първа част е на път да завърши на 25 юни и чието продължение е до голяма степен неясно?
Разказана накратко, историята на политическата кариера на Симеон Сакскобурготски в съвременна България е историята на аристократ, трансформирал своя символически капитал в демократическа власт (а циниците биха добавили и в недвижима собственост). Реалното завръщане на Царя започна с решението на Конституционния съд, което не само реституира определени имоти, но на практика възстанови с обратна сила легитимността на монархическата традиция в България. Добре е тук да си припомним, че пред Конституционния съд бе поставен дори и въпросът за невалидността на референдума от 1946 г. за отмяна на монархията – ако съдът беше обявил за противоконституционен и закона за този референдум, щяхме да се изправим пред куриоза на съдебно реституирана монархия.
До там обаче не се стигна. Напротив, Симеон Сакскобургготски получи властта по абсолютно редовен демократичен начин, на избори, на които неговото движение буквално помете основните български партии. Днес, четири години след тези избори, и след един определено успешен (на фона на предишните) управленски мандат, царската партия изостава зад своите опоненти социалисти и няма да има най-голямата група в следващия парламент.
Поуките
Зададе ли се могъщ популизъм – вкарай го в парламента!
Парламентарната институционална логика в България „дисциплинира” популизма. Тя успя да превърне царското движение от природно, антиполитическо бедствие в повече или по-малко нормална политическа партия, със своя програма, вътрешна организация и т.н. Партийната система в страната издържа на популисткия натиск и го трансформира в подкрепа за определена партийна визия за развитието на обществото. Институционалното канализиране на популизма обяснява много от нещата, които се случиха по време на мандата на НДСВ: поемането от Симеон на премиерския пост, регистрацията на НДСВ като партия, загърбването на част от неизпълнимите популистки обещания от кампанията през 2001 г., възприемането на една от традиционните за Европа партийни идеологии – либерализма. Не на последно място, относителната липса на откровен популизъм в настоящата кампания е също симптом за „дисциплиниращия” ефект на парламентарното управление.
Контрастът между парламента и президентството в това отношение е поучителен: парламентът пука популистките балони, докато президентството ги надува. Мнозина смятат, че за страната щеше да е по-добре, ако Конституционният съд – този съдбовен за Сакскобургготски орган – го беше допуснал до президентската власт. Но това е заблуда: едно такова развитие щеше да вкорени популизма в България, да отчужди още повече хората от парламента - мястото, където се изработва политиката в една демокрация, и да укрепи илюзията, че е възможно да се управлява без да се засегнат нечии интереси, без да се влиза в конфликти по интерпретацията на общото благо. Тази илюзия в България се произвежда институционално от президенската власт и е плашещо въздействаща. Тя успя да изстреля Георги Първанов - политик със скромен капитал, изразяващ се най-вече в уравновесеност и приятни маниери - до астрономически рейтингови висоти, подхождащи единствено на митологични герои, като Бойко Борисов, Христо Стоичков и Крали Марко. Представете си какво би станало, ако фигура, богата на символичен капитал, като Симеон II, бе заела тази позиция: балонът на популизма все още щеше самодоволно да се поклаща и да хвърля сянката си по цялата територия на страната. Хората щяха да гледат многократно по-злобно към парламента и да проклинат парламентарното управление, което не им осигурява раздутите обещания за щастливо бъдеще от институция като президенството, която най-малко може да им ги осигури. Първанов, като „социален” президент – в смисъл на създаващ социални очаквания, които не може да изпълни – онагледява в многократно умален и конституционно поносим вид потенциалния ефект от поемането на президентската власт от Симеон през 2001 г.
Никой не може да удържи монопол върху политическите ресурси!
Парламентаризмът даде огромен шанс на Симеон Сакскобургготски в България – шанс да създаде политическа сила с трайно влияние в политическия живот. Царят-премиер не се възползва пълноценно от тази възможност и разпиля част от политическите си ресурси. А те изглеждаха почти неизчерпаеми през 2001 г, когато НДСВ беше символ на края на изпразнена от съдържание партийна идеологизация, символ на реформистки-прагматичен дух, Европеизация, плурализъм, икономически напредък и социална справедливост. Накратко, НДСВ беше в ситуацията на практически монопол върху всички политически ресурси: задачата му, вече като управляваща партия, беше да се демонополизира, без да загуби водещата си роля. Социологическите проучвания обаче започнаха да показват, че царистите не успяват да сторят това.
Вината за този неуспех несъмнено трябва да бъде приписана на лидера на НДСВ – той така и не поиска да схване парламентарната логика на партийно съзтезание и поради това остави образа на своята партия – НДСВ – за дълго време неясен и противоречив. Има разбира се нещо симпатично в отказа на аристократа да възприеме идеята, че общото благо в модерните общества се представя само чрез различни и съревноваващи се свои интерпретация и никога не се олицетворява от една единствена политическа фигура. Но аристократическата поза не може да печели гласове, поне не на два последователни избора. В края на краищата, отказа на Симеон да избере конкретна политическа позиция започна да работи срещу него: партията му драстично загуби популярност и симпатизантите й започнаха да се характеризират със слаба лоялност, ниска мотивираност за гласуване. Аристократическото желание да въплъщаваш всички ценности, да се отличаваш от всички, в условията на парламентаризъм доведе до обезличаването на НДСВ.
Удържането на монопол върху политическите ресурси е невъзможна задача, защото опонентите започват да се „специализират” и всеки концентрира усилията си върху определена ниша. Така, НДСВ се принуди да води интензивни боеве практически на всички фронтове. БСП се фокусира върху традиционната си ниша на материално равенство, заетост, по-високи доходи и успя (по-скоро незаслужено) да спечели до голяма степен дебата там. Костов атакува по линията на морално-политическия интегритет, област в която Симеон беше безспорен лидер през 2001 г. СДС заложи на по-радикално дясна икономическа политика, както и възприе неконфронтационността като политически принцип, което създаде конкуренция на НДСВ в тези области. Накрая, прагматизма, неконформизма, бунтарството и новото време, символизирани от НДСВ през 2001 г., останаха до голяма степен при Новото Време, след техния развод.
Проблемът на НДСВ бе, че аргументите, които му носеха точки на единия от тези фронтове, често му носеха пасиви по другите: водейки войната на всеки фронт, не му позволи да използва най-удачните стратегии на нито един от тях. Това бе основният проблем с така наречения „центризъм” на НДСВ, който не можа да се издигне много над неяснотата и стратегическото мълчание по редица важни въпроси. Дилемата беше графично илюстрирана от ситуацията през есента на 2004 г. От проучванията беше ясно, че профилът на изберателят на НДСВ е поскоро десен; нещо повече, кризата на десните партии караше мнозина да смятат, че НДСВ може да стане естествен водач на дясното на следващите избори. Вместо да насочат усилията си в тази посока, обаче, НДСВ загубиха месеци в утвърждаването на един изпразнен от съдържание центризъм, с надеждата, че по този начин ще отмъкнат гласове от БСП. До голяма степен краха на тази стратегия бе признат от Сакскобургготски в наскорошните намеци за неучастие в коалиция с БСП. Очевидното е трудно да бъде отречено – НДСВ трябва да се разположи повече в дясно от центъра, но за успех с такива маневри може би е вече твърде късно.
Краят на историята?
Хубавото на демокрацията е в това, че за разлика от приказките, краят никога не е предизвестен. Сакскобурготски най-вероятно няма да е отново премиер, но това не е най-важната неизвестна. По-интересна и поучителна е съдбата на неговото политическо наследство, съдбата на НДСВ. Както в приказките, пред тях сега има два овена – бял и черен. Черният овен на опортюнизма ще отведе НДСВ в долната земя на политическото балансьорство, където формацията може да се задържи до пълното изразходване на „центристкия” ресурс, който би стигнал за един мандат в парламента. Вариантите тук са два. Розовият привижда Сакскобургготски като водач на коалиционно правителство с БСП. Недостатък на този вариант, наред с други по-сериозни, е че е до голяма степен химера. Другият, малко пореалистичен, е НДСВ да стане младши партньор в червено-доминирана коалиция, като тихо загърби амбициите си за по-трайно политическо присъствие.
Белият овен ще отведе НДСВ в горната земя на трайните политически партии, които се опитват да отстояват принципни позиции. Това би означавало загърбването на „центризма” и систематичното отстояване на един дясноцентристки либерализъм. България ще има нужна от такъв тип либерална партия, която да интерпретира наследството на СДС и да се открои от понационалистическите, консервативно-традиционалистки нотки в политиката на новата десница на Костов. Разбира се, тук НДСВ ще трябва да се бори с новото СДС и с други партии, но ясно е, че празни ниши вече няма и е добре НДСВ да се фокусира там, където е най-силен. Вариантите тук също са два. Розов, понереалистичен, при който НДСВ е водач на дясно-центристка коалиция след изборите. При този вариант Симеон остава премиер и НДСВ логично се разполагат в дясно. По-реалистичният вариант е обаче опозиционен – тогава ще се види наистина доколко наследството на Сакскобурготски е политически трайно.
От гледна точка на самия цар-премиер, трудността е, че отстояването на ценността на политическото му наследство минава не през запазването на аристократичната мълчалива поза, а през едно по-силно и настойчиво политическо говорене, в което той, наддумвайки опонентите си, защитава политическото място на НДСВ. Първите си политически думи царят отрони едва в края на мандата си, отказвайки се от коалиция с БСП. Вярно, в негов стил, тихо и 6 не напълно разбираемо. Има сериозни основания човек да се съмнява доколко царят би се съгласил изобщо да участва в един интензивен политически дебат, за да спаси бъдещето на политическото си наследство. Но да не бързаме да отписваме приказните герои – те винаги са способни на чудеса.
Една възможност би била, например, Симеон да върне политическия глас на своите съпартийци, който им отне още пред 2001 г, превръщайки ги в „господари на мълчанието”. Отключвайки речевия си потенциал, НДСВ могат да се превърнат в страшен политически опонент, с фигури като Велчев, Вълчев, Паси, Панайотов, Кунева, Свинаров и т.н, имащи какво да кажат по всички важни за страната въпроси. Рядко партия е можела да разчита на такъв интелектуален потенциал без да го използва. Защото мълчанието на „центризма” и аристократичната претенция да си отличителен във всичко (т.е. в крайна сметка в нищо) отнеха на тези индивидуалности възможността да проявят истинските си качества.
Парадоксалното в ситуацията на Симеон е, че политическото му бъдеще зависи от една персонална метаморфоза, за която той може би не е готов: превръщането в истински политически лидер, готов да заема позиции, които не се нравят на всеки. Друга персонална метаморфоза би изисквала от него да освободи НДСВ от обета за мълчание, от аристократичния „центризъм”, който е вече политически изхабен. Дали тези метаморфози са по силите на героя е отворен въпрос, на който обаче не може да се отговори с мълчание.