Снимка: Envato Elements
България не е в еврозоната. Но е в зоната на еврото от четвърт век. Това може да звучи странно, но е факт. И той е особено важен за изясняване на ключови нюанси в съвременния спор за или против членството на България в еврозоната.
Почти всички изнесени досега в публичното пространство аргументи против членството на България в паричния съюз на ЕС се основават на твърдението, че страната не е готова за принадлежност към него, защото не отговаряла на академичните критерии за оптимална валутна зона. Позоваванията на недостатъчна реална конвергенция, на асиметрични шокове, на непълна синхронизация на бизнес циклите се основават единствено на този теоретичен аргумент. Но именно по отношение на него България е напълно уникална.
От една страна, в ЕС има 20 страни, които са членове и на валутната зона на еврото, и на институционализирания механизъм за обща парична политика, известен като еврозона. Те са си задали въпросите дали за тях е по-оптимално да са в общата валутна зона на еврото и дали биха искали да участват в правенето на парична политика в нея, и са си отговорили положително и на двата.
От друга страна, има и 6 страни, които не са в нито едно от двете. За тях въпросът дали е по-оптимално да са в зоната на еврото, например дали са достатъчно реално конвергирали, дали могат да изпитат асиметрични шокове, дали бизнес циклите им са синхронизирани с тези в останалия ЕС, стои с пълна сила и е неразделна част от въпроса дали да се присъе динят към еврозоната. Към момента отговорите им и на двата въпроса за тези страни са отрицателни.
И едничка България е по средата между членство във валутната зона на еврото и членство в еврозоната. Първият въпрос, единственият, по който теорията за оптималните валутни зони може да е полезна, е отдавна решен и никой не предлага да бъде преразглеждан. Оптимално или не (по това може да се спори без край), България е във валутната зона на еврото от четвърт век и не е изправена пред решение дали това да се промени.
България е изправена единствено и само пред решение по втория въпрос, а именно дали вече бидейки член на зоната на еврото от четвърт век, да стане и член на институционализирания механизъм за обща парична политика еврозона. По този втори въпрос теорията за оптималните валутни зони е напълно безполезна и ирелевантна.
Говоренето за оптимални валутни зони в днешния български дебат за членство в еврозоната е безсмислен шум, който единствено може да затрудни и замъгли рационалното вземане на решение по истинския въпрос, а именно дали е по-разумно страната да се присъедини институционално към общата парична политика, след като вече отдавна е във валутната зона.
Като всеки истински обществен въпрос и този с членството в еврозоната не е еднозначен. Човек лесно може да открие плюсове: фактическо участие на БНБ при решенията по парична политика; значително увеличени приходи за хазната от сеньораж; спад на сделкови разходи по превалутиране и разплащания; репутационни ефекти; по-благоприятни условия по кредитиране; намалени рискове и, особено, рискови възприятия, и много други.
Лесно могат да се посочат и минуси: опасност от необходимост да се плаща за спасяване на затънали в дългове страни-членки; опасност от спад на фискалната дисциплина на българските правителства; опасност от твърде бърз приток на капитали поне в първите години на членството с последващо усилване на амплитудата на бизнес цикъла.
Всеки може да има за себе си количествени и качествени оценки за плюсовете и минусите. Но е важно да не забравя, че въпросът не е дали България да е във валутната зона на еврото. Тя е там. Въп росът е дали да е в тази валутна зона чрез валутен борд или чрез членство в паричния съюз.
Почти всички изнесени досега в публичното пространство аргументи против членството на България в паричния съюз на ЕС се основават на твърдението, че страната не е готова за принадлежност към него, защото не отговаряла на академичните критерии за оптимална валутна зона. Позоваванията на недостатъчна реална конвергенция, на асиметрични шокове, на непълна синхронизация на бизнес циклите се основават единствено на този теоретичен аргумент. Но именно по отношение на него България е напълно уникална.
От една страна, в ЕС има 20 страни, които са членове и на валутната зона на еврото, и на институционализирания механизъм за обща парична политика, известен като еврозона. Те са си задали въпросите дали за тях е по-оптимално да са в общата валутна зона на еврото и дали биха искали да участват в правенето на парична политика в нея, и са си отговорили положително и на двата.
От друга страна, има и 6 страни, които не са в нито едно от двете. За тях въпросът дали е по-оптимално да са в зоната на еврото, например дали са достатъчно реално конвергирали, дали могат да изпитат асиметрични шокове, дали бизнес циклите им са синхронизирани с тези в останалия ЕС, стои с пълна сила и е неразделна част от въпроса дали да се присъе динят към еврозоната. Към момента отговорите им и на двата въпроса за тези страни са отрицателни.
И едничка България е по средата между членство във валутната зона на еврото и членство в еврозоната. Първият въпрос, единственият, по който теорията за оптималните валутни зони може да е полезна, е отдавна решен и никой не предлага да бъде преразглеждан. Оптимално или не (по това може да се спори без край), България е във валутната зона на еврото от четвърт век и не е изправена пред решение дали това да се промени.
България е изправена единствено и само пред решение по втория въпрос, а именно дали вече бидейки член на зоната на еврото от четвърт век, да стане и член на институционализирания механизъм за обща парична политика еврозона. По този втори въпрос теорията за оптималните валутни зони е напълно безполезна и ирелевантна.
Говоренето за оптимални валутни зони в днешния български дебат за членство в еврозоната е безсмислен шум, който единствено може да затрудни и замъгли рационалното вземане на решение по истинския въпрос, а именно дали е по-разумно страната да се присъедини институционално към общата парична политика, след като вече отдавна е във валутната зона.
Като всеки истински обществен въпрос и този с членството в еврозоната не е еднозначен. Човек лесно може да открие плюсове: фактическо участие на БНБ при решенията по парична политика; значително увеличени приходи за хазната от сеньораж; спад на сделкови разходи по превалутиране и разплащания; репутационни ефекти; по-благоприятни условия по кредитиране; намалени рискове и, особено, рискови възприятия, и много други.
Лесно могат да се посочат и минуси: опасност от необходимост да се плаща за спасяване на затънали в дългове страни-членки; опасност от спад на фискалната дисциплина на българските правителства; опасност от твърде бърз приток на капитали поне в първите години на членството с последващо усилване на амплитудата на бизнес цикъла.
Всеки може да има за себе си количествени и качествени оценки за плюсовете и минусите. Но е важно да не забравя, че въпросът не е дали България да е във валутната зона на еврото. Тя е там. Въп росът е дали да е в тази валутна зона чрез валутен борд или чрез членство в паричния съюз.