Конфуций ли, Стивън Хокинг ли, или май Фейсбук е казал, че „интелигентността е способност да се адаптираш към промените в света”. Всеки има нужда от интелигентност, а в момента от нея зависи и бъдещето на цяла Европа.
От 1352 г. до нашите медии чрез неподражаемото слово на професор Божидар Димитров е достигнал един пример за липса на политическа интелигентност:
„Когато турците превземат Граникули, византийският император изпратил пратеници до Иван Александър с молба отново да сключат съюз, като България финансира възстановяването на византийския флот. Българският цар бил мъжкар и го напсувал, като прогонил пратeниците… Но може би е трябвало да им повярваме.” – разсъждава с позакъсняла политкоректност историкът.
Съвременна Европа е пълна с мъжкари от средновековен тип, които в случаите на Марин Льо Пен и Фрауке Петри идват даже в женска форма. (У нас днес мъжкарското начало пък често се проявява в джобен формат, но нейсе – особености на пейзажа.) Модерните Иван-Александровци вече не използват само стоичковска лексика, а са усвоили и евфемизми от рода на „икономически национализъм” и „Европа на отечествата”. Но съдържанието си остава същото – високо вдигнат среден пръст по посока на съседа.
Каталуня
Нацията на едни е потисническа империя за други. Национализмът през XIX век е бил рожба на либерализма – борбата за свобода и права. След Мусолини и Хитлер национализмът става борба за превъзходството на един етнос или раса над други. Днешните национализми в Европа не са борба за права – никой шотландец или каталунец не смята сериозно, че Великобритания или Испания са страни, в които правата на човека или малцинствата не се зачитат. В този смисъл каталанският и шотландският национализми са по-скоро от средновековно-футболен тип.
Средновековният тип мъжкарство ала Иван Александър е готино и гали най-тънките струни в по-грубоватите души. За тях Европа в крайна сметка е футболен мач. Нашите са си наши – колкото и безобразно да играят. Може ние да им се подиграваме на уменията, но ще се озъбим страшно, ако другите вземат да го правят.
Тоест Европа на мъжкарите е забавна и интересна, поне колкото приятелска среща между Люксембург и Литва, а понякога се извисява и до „кървави” дербита между Германия и Англия. Всички помним и нашето звездно американското лято (1994 г.) с останалите в историята българо-каталански думи „айнц цу цвай, цу драй, цу дрън”…
Референдумът в Каталуня не е директно предизвикателство за ЕС, понеже дори и една независима Барселона би искала да остане в съюза (тук изключвам договорните усложнения, които биха възникнали от евентуалното вето на Испания на нов член и пр.). Но подобни референдуми – независимо от резултата им – са индиректно силно деструктивни, защото те са израз на криворазбран, футболен по своя характер национализъм, гарниран с жестикулации по отношение на съседите. Той води до изключително остри символични войни за „идентичности”, практическите резултати от които в един взаимосвързан и взаимозависим свят биха могли да бъдат единствено негативни или в най-добрия случай – нулеви. Да си представим, че каталунците успеят да създадат своя суверенна държава с независим парламент, правителство, а защо не и президент. Какво би било по-различно (освен символиката и идентичността), освен това, че ФК Барселона ще трябва да играе в ново национално първенство само с Еспаньол и втородивизионни отбори?
На фона на подобни дебати Макрон и Меркел определено изглеждат странно и вяло. Подобно на византийския император те изпращат пратеници, с които предлагат съюз и съвместни действия срещу общи заплахи. Това е тяхната политика. Мъжкарите пък ги попържат, правят се на разсеяни или се чудят как да изгонят пратениците им.
Речта на Макрон
Предложенията на френския президент са безспорно разумни. Почти всяко едно от тях би направило ЕС по-добро място за живеене:
1) Отбрана: По-голяма координация в отбраната, постепенно изграждане на военен капацитет, независим от САЩ, общи военни поръчки, обща военна академия и т. н. Ако Европа иска да е фактор в един глобализиран свят, тя не може да си позволи да не тръгне по този път;
2) Имиграция: Обща защита на границите и обща миграционна политика, при която всички споделят тежестите и облагите от имиграцията. Когато вече се говори за бавно отваряне на черноморския миграционен път, България би трябвало да подкрепя с две ръце подобни предложения;
3) Бюджет: Постепенно увеличаване на бюджета на ЕС (който в момента е само около 1% от БВП на съюза). Макрон не говори изрично за „отделен” бюджет и институции за еврозоната, което от българска гледна точка е добре;
4) Данъци: Прехвърляне на постъпленията от някои данъци направо в бюджета на ЕС – например данък върху финансовите транзакции. Макар и спорни в детайлите, посоката на тези предложения е правилна – увеличаването на наднационалния бюджет трябва да върви и заедно със създаване на самостоятелна данъчна база за него;
5) Хармонизация на данъчната политика: Това е може би най-спорната теза, но по този въпрос Източна Европа и България имат силни преговорни козове. Постепенната данъчна хармонизация трябва да върви ръка за ръка с достатъчни „трансфери” от наднационално ниво към по-изостаналите региони, които да стимулират икономическо настигане…
Списъкът с Макроновите предложения е много по-дълъг от изброените, но и тези са достатъчни, за да станат основа за европейска и национална политика през следващите години.
Ситуацията на Меркел
Меркел спечели четвърти мандат, но е в по-отслабена позиция отпреди. Мъжкарите в Германия получиха около 13% и те им изглеждат като поне 25 сантиметра. Комичността на тази оптическа илюзия настрана, Меркел ще е принудена да търси много компромиси в съставянето на коалиция със свободните демократи и зелените. Някои анализатори дори поставят под въпрос крайния успех на подобно начинание. Германия изказа вече одобрение (като цяло) на идеите на Макрон, но е известно, че различия между двете страни съществуват. Немците биха предпочели засилване на стабилизационните механизми на еврозоната (европейски МВФ), вместо по-голям бюджет и фискална хармонизация. Свободните демократи ще засилят това различие, вместо да помогнат за неговото преодоляване. Но място за преговори и компромис тук има, стига да има достатъчно добра воля.
Мъдростта на Конфуций
И Макрон, и Меркел разбират добре, че за да остане, ЕС трябва да се промени или поне да демонстрира, че е способен на промяна. Различните скорости биха помогнали да се избегне ситуация, в която една или две държави блокират нужни реформи. Източноевропейците са прави да се страхуват, че могат да останат на по-бавните скорости. За частично успокоение Макрон заяви, че никоя страна няма да е изключена от интеграцията, стига да я иска – това трябва да е минимум изискване, от което ние да не се отказваме. Също така трябва да се гарантира, че постигнатото дотук от всички 28 (или евентуално 27) няма да бъде разграждано.
Всичко това е common sense – просто здрав разум. Но големият проблем е, че говорителите на здравия разум са все повече заглушавани от врява и безумство, подправени с мъжкарски благословии като на футболен мач. А това, както е казал Конфуции, „не е на добре”. Не го е казал, но със сигурност си го е мислил.
„Портал за култура, изкуство и общество", 01.10.2017