Истинската религия на дребните диктатори е отмъщението. Пример за това е Александър
Лукашенко, силният човек в Беларус, примамил хиляди отчаяни хора от Близкия изток и Африка с обещанието за лесен достъп до ЕС през беларуско-полската граница.
Лукашенко е воден от желанието да накаже ЕС, заради подкрепата на антиправителствените демонстрации в собствената му страна, а не от някаква сериозна стратегия за пренареждане на силите в Европа. Така той се надява да укрепи позициите си пред Москва и заедно с това да отвлече вниманието на собствения си народ от вътрешните проблеми. Опитът на Лукашенко да превърне миграцията в инструмент на своето отмъщение не е особено оригинален. Както посочва Марк Ленард в книгата си The Age of Unpeace, след влизането в сила на Конвенцията за бежанците през 1951 г. по света е имало най-малко 75 опита от страна на държавни и недържавни структури лишено от дом население да бъде използвано като политическо оръжие. Методите и целите на подобни опити са политически, военни и икономически, като те варират от предоставянето на финансова помощ до пълномащабно нашествие и подкрепа за смяна на режима.
Плашещата статистика е, че в почти три четвърти от тези случаи насилниците са постигнали поне част от заявените си цели. В повече от половината от документираните случаи те са получили всичко или почти всичко, което са поискали, а това превръща този неконвенционален инструмент за влияние на държавно равнище в по-ефективно средство от икономическите санкции или традиционната, военно подкрепена дипломация.
Все пак изглежда, че опитът на Лукашенко да превърне миграцията в оръжие ще се окаже един от редките примери за провал на тази стратегия. През изминалата седмица беларуските власти започнаха да разчистват лагерите по границата на страната с Полша. Мигрантите са преместени в логистичен център, където поне могат да получат храна и лекарства. От Минск излетя първият самолет с репатрирани бежанци. Планът на Лукашенко се провали – освен ако не вярваме, че единствената цел, накарала го да причини толкова страдания на хиляди мигранти, е желанието да проведе телефонни разговори с канцлера на Германия Ангела Меркел.
Но макар напрежението по полско-белоруската граница да спада и да изглежда, че Полша и ЕС са решили проблема, това трудно може да се приеме за победа на 27-те страни членки на ЕС. Кризата показа, че настроението в Европа днес е доминирано от страх от предстоящите опасности. Външната политика на ЕС е сякаш в клопка поради нарастващата пропаст между възвишената риторика на Брюксел и реалната политика, практикувана от страните членки. Брюксел побърза да подкрепи Полша в конфронтацията ѝ с беларуския режим, тъй като се страхува от завръщане към разделението Изток-Запад, избухнало след кризата с бежанците и мигрантите през 2015 г. Ала ЕС далеч не е единен. В тази криза полското правителство си постави две цели – да възпре мигрантите на границата и да покаже, че Варшава не се нуждае от ЕС, за да защитава границите си.
Кризата открои основната ирония на позицията на ЕС в днешния свят. Диктаторите се опасяват, че обществата им мечтаят за свободите и начина на живот, с които разполагаме в Европа, което пък ги кара да мечтаят за свят без ЕС. Но европейските лидери се страхуват от собствената си мека сила не по-малко от чуждите диктатори. Те се чувстват безсилни да помогнат на онези, които се стремят към демокрация в собствените си страни, и се боят от пристигането на мечтаещи за Европа мигранти по границата на ЕС. Най-големите страхове на европейските лидери са свързани със завръщането към антимигрантския десен популизъм, който може да бъде по-смъртоносен за европейските демокрации от всяка следваща вълна на пандемията.
Резултатът е, че Европа е ужасена от собствената си привлекателност. Някога бяхме въодушевени от идеята, че много хора по света искат да живеят като нас. Сега тази идея ни плаши. Пандемията научи европейците да живеят с прогнози и да мислят за най-лошите сценарии. Затова, когато гледаха по екраните как няколко хиляди мигранти се опитват да пробият полската граница, много обикновени европейци си мислеха за доклада за климатичните промени, който предвижда, че до 2070 г. около 3 милиарда души няма да могат да живеят в регионите, където се намират днес.
Всички дискусии за това как кризата с Covid-19 ще промени Европа в бъдеще помръкнаха поради вече случилите се промени.
Икономическите трусове, предизвикани от пандемията, убедиха дори най-твърдите защитници на спазването на правилата за бюджетния дефицит, че е по-разумно Европа да харчи, вместо да се придържа към фискалната дисциплина. Затова и по въпроса за икономическите политики Европа се придвижи наляво – или, ако предпочитате, на юг, възприемайки позицията на южноевропейските държави след кризата с еврото.
Но що се отнася до миграцията, Европа се придвижи надясно — или, ако предпочитате, на Изток, възприемайки позицията на много държави от Централна и Източна Европа по време на кризата от 2015 г. Извънредната ситуация с Covid-19 създаде мълчаливия консенсус, че ЕС трябва да се стреми да опази външните си граници затворени, ако иска да съхрани вътрешните си граници отворени.
С кризата по границата на Беларус Лукашенко се надява да потисне мечтата на своя народ да „стане Европа“, предизвиквайки кошмара на европейските лидери, че „всички ще пристигнат в Европа“. И в разпалването на тези страхове позицията му е по-силна, отколкото критиците му са склонни да признаят.
Текстът е публикувана във „Файненшъл таймс“, 19 ноември 2021 г.
Портал за култура, изкуство и общество, 20.11.2021