След Европа

Откъс от книгата на Иван Кръстев (изд. „Обсидиан“), която британските медии определят като една от най-интересните книги през 2017 г.

Как бежанската криза промени европейските общества и защо гражданите на Европа изпитват толкова силна неприязън и недоверие към меритократичните елити, са двата въпроса, на които тази книга се опитва да отговори. Това е книга за една революция, но не революцията на масите от ХХ в., а на миграцията – „бягащата през граници“ революция на XXI в. Това е книга за Европа във време, когато все повече хора възприемат политическата промяна като смяна на страната, в която живеят, а не като смяна на нейното правителство.

„След Европа” бе издадена наскоро в САЩ, а също и в Германия, където стана бестселър №1 в класациите за политологична литература. Тя предстои да излезе във Франция, Русия, Полша, Дания, Сърбия и други европейски страни. Британските медии я определят като една от най-интересните книги през 2017 г., която разглежда предизвикателствата пред Европа днес.

Иван Кръстев е несантиментален либерал, за когото бежанската криза е европейският 11 септември, криза по-голяма дори от тази на еврото. Европейският „свят без граници“ се оказа една красива фантазия.
Таймс

Интелектуалец, чийто глас се чува по цял свят. Дясно, ляво, горе, долу, Изток, Запад – тези категории не са достатъчни, за да се опишат мислите и изявите на Кръстев. Той си е спечелил независимост.
Цайт

Иван Кръстев е един от най-интересните европейски интелектуалци. В тази книга той твърди, че бежанската криза е способна да отвори пропаст между елитите и избирателите, а тове е заплаха за бъдещето на целия европейски проект.
Файненшъл Таймс

Иван Кръстев, „След Европа. За слабостта и силата на Европейския съюз“, изд. „Обсидиан“, 2017 г., редактор Момчил Методиев.

Пометени от референдумите

Електоратът е „суверен, чийто речник се свежда до две думи: „да“ и „не“, твърди американският политолог Е. Шатшнайдер. И всъщност той има право. Гражданите са склонни да вярват, че само казвайки „не“ и много по-рядко „да“, гласовете им ще бъдат чути от управляващата класа. Сега, когато подкрепата за традиционните политически партии е толкова ниска, а доверието в демократичните институции е под въпрос, мнозина са убедени, че пътят към реформиране на демократичната система е преходът към някаква форма на пряка демокрация.

Въпросът за ползата от референдумите е сред най-старите дебати в демокрацията. Привържениците на пряката демокрация настояват, че референдумите са най-приемливият и прозрачен начин, чрез който гражданите имат възможност да оказват влияние върху публичните политики, наред с изборите на правителство. Те смятат, че референдумите дават ясен мандат (което изборите като цяло рядко успяват да постигнат), стимулират публичния дебат и образоват хората, като по този начин спомагат за реализирането на демократичната мечта за изграждане на общество от информирани граждани.

Противниците на пряката демокрация не са съгласни. Те настояват, че референдумите не са най-добрият начин за овластяване на хората, а най-изтънченият начин за тяхното манипулиране. По думите на Маргарет Тачър референдумите са инструмент на „диктаторите и демагозите“. Референдумите опасно опростяват сложни политически въпроси и често произвеждат непоследователни политики, защото разглеждат проблемите извън техния контекст, в резултат на което хората могат да одобрят мерки, които взаимно си противоречат. Обикновено се приема, че ако гражданите бъдат помолени в един и същ ден да гласуват за увеличаване на социалните разходи и намаляване на данъците, е много вероятно и двете мерки да бъдат одобрени (докато политиците са наясно, че намаляването на данъците ще направи невъзможно увеличаването на социалните разходи). Критиците на пряката демокрация смятат също, че референдумите почти винаги са подвластни на емоциите, а не на аргументите. Според тях те не насърчават гражданското участие. И привеждат доказателства. Средната избирателна активност на националните референдуми в цяла Европа е спаднала от 71 процента в началото на 90-те до 41 процента през последните няколко години.

Тук няма да разглеждам предимствата и недостатъците на пряката демокрация. Но в една политическа конструкция като ЕС има много общи политики по конкретни въпроси и далеч по-малко общи политики по големите въпроси. А когато никой не може да попречи на държавите членки да вземат решения, които биха се отразили драматично на други държави членки, експлозията от национални референдуми е най-прекият път към превръщането на Съюза в неуправляема конструкция. Европа не би могла да съществува като Съюз на Референдуми, защото ЕС е пространство за преговори, а резултатите от референдумите винаги са последната дума, която не допуска нови преговори. Затова референдумите са политически инструменти, с които лесно може да бъде злоупотребено както от евроскептичните малцинства, така и от европесимистичните правителства и да бъдат използвани като инструмент за блокиране работата на Съюза. Ако ЕС се самоубие, оръжието на това самоубийство най-вероятно ще бъде всеобщ референдум или поредица от референдуми.

Един силен шок е способен с изумителна скорост да превърне немислимото в неизбежно. Точно това преживя Европа, след като британците гласуваха за излизане от Съюза. Шокът беше особено зашеметяващ, защото европейските и британските елити бяха убедени, че противниците на Брекзит ще надделеят. Експерти, социолози, пазари – почти всички прогнозираха, че Обединеното кралство ще остане в Съюза. Политическите залози даваха на лагера за оставане в Съюза изумителните 93 процента шанс за победа минути преди обявяването на първите резултати. Прогнозите се оказаха погрешни и, разбира се, след това само за една нощ всичко се преобърна.

Гласуването в полза на Брекзит предизвика шокови вълни по целия свят, които разтърсиха финансовите пазари, уплашиха политическите лидери и провокираха дългосрочни политически дебати. Ако в деня преди Брекзит европейците спореха коя ще бъде следващата страна, която ще се присъедини към ЕС, в деня след Брекзит въпросът вече беше кой ще бъде следващият напуснал. В психологията има един известен експеримент, при който на човек се показват рисунки на котки и постоянно му се задава въпросът какво вижда на тях. Той, разбира се, отговоря, че вижда котки. След това рисунките на котки се смесват с рисунки на кучета, но и тогава човекът твърди, че вижда котки. Внезапно някой извиква на висок глас името на човека, за да отклони вниманието му от изображенията. И когато той отново се върне към тях, започва да различава кучетата. Точно това се случи с Европа в нощта на 23 юни 2016 г., след като британците гласуваха да напуснат ЕС. Тогава внезапно всички започнаха да забелязват и кучетата.

Историците бързат да напомнят, че референдумите съпровождаха две съдбоносни разпадания, на които Европа стана свидетел през последното десетилетие на ХХ в.: рухването на Съветския съюз и изпълнената с насилие имплозия на Титова Югославия. Референдумите в югославските републики поставиха началото на движението, довело до разпадането на Титовата федерация. Колкото и да е парадоксално, референдумът от март 1991 г., проведен в девет от съветските републики и масово спечелен от лагера на подкрепящите Съюза, се превърна в катализатор за разпадането на съветската държава. Това гласуване показа, че националните републики вече са центрове на политическия живот в СССР и че СССР е на смъртно легло. Урокът от него е, че референдумът може да насърчи дезинтеграцията, дори и мнозинството да гласува против нея.

Но основният проблем се състои в това, че макар песимистите с основание да се опасяват, че Европейският съюз ще бъде разрушен чрез референдуми, те сe притесняват от грешния тип референдуми. Веднага след Брекзит станахме свидетели на все повече призиви за организиране на референдуми за оставане или напускане на Съюза, но проучванията показаха, че с времето желанието за такива допитвания намалява. Днес вероятността за провеждане на класически референдуми по въпроса „вътре-вън“ в повечето от страните членки изглежда твърде ограничена. Това със сигурност може да се промени, но засега тяхната привлекателност изглежда малка. Проевропейските елити едва ли ще рискуват да задействат „ядрената опция“ след случилото се във Великобритания. Тази предпазливост може да бъде наречена „ефектът „Камерън“. Наред с това общото между всички проведени през 2016 г. референдуми е, че правителствата никога не постигнаха своите цели. Трябва да се каже, че популистите предпочитат да заплашват със свикване на референдум за оставане или излизане, отколкото истински да настояват за неговото провеждане. Защото след Брекзит и те виждат какви проблеми може да предизвика един успешен референдум срещу ЕС. Предпочитаната от тях стратегия вероятно ще бъде да твърдят, че всички избори са неформални референдуми за членство в ЕС, вместо изрично да поискат окончателно гласуване по въпроса.

Не референдуми от типа на Брекзит, а три други референдума, проведени през 2016 г., очертават рисковете пред ЕС. По аналогия с класическия спагети уестърн на Серджо Леоне ще ги нарека Смелия, Подлия и Злия. Смелия беше референдумът, свикан от бившия италианския министър-председател Матео Ренци през декември в Италия; Подлия беше холандският референдум през април по Споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС, а Злия беше организираният от Виктор Орбан референдум през октомври по емиграционната политика на ЕС. Тези три референдума илюстрират по-добре от всичко друго опасността разпадът на ЕС да се случи внезапно – като пътен инцидент.

Смелия

Решението на Матео Ренци за свикване на референдум, оповестено през пролетта на 2016 г., не беше изненада. Пет години след като финансовите пазари и върховното командване в Брюксел успяха да свалят от власт Силвио Берлускони, Италия си оставаше една от най-тежко пострадалите от кризата в ЕС страни. Италианската икономика беше застинала в перманентна стагнация, а най-уязвими бяха нейните банки. Италианската политическа система си оставаше все така поляризирана, неефективна, а и вече белязана от възхода на ексцентричното протестно движение „Пет звезди“. В същото време Италия се превърна във врата, през която повечето бежанци и имигранти влизат в Европа. След затварянето на балканския маршрут през 2016 г. Италия стана епицентър на мигрантската криза. Матео Ренци оглави правителството, за да успокои напрежението, без да му се налага да се явява на избори. Затова и не беше изненада, че в страна, в която политическите въпроси често се решават на референдуми, новият и млад министър-председател се изкуши да играе хазартно и да използва допитването до народа като средство за постигане на легитимност и привличане на подкрепа за реформиране на политическата система, което да повиши ефективността на процеса на вземане на решения. Нежеланието на италианските опозиционни партии да подкрепят пакета от политически реформи на Ренци направи референдума неизбежен.

Въпросите, които Ренци постави пред италианския народ, бяха сложни: „Одобрявате ли текста на Конституционния закон за промяна на равнопостановеността на двете камари чрез намаляване на броя на депутатите, съкращаване на оперативните разходи на институциите, закриване на Националния икономически и трудов съвет и преразглеждане на раздел V, част II от Конституцията?“. Ренци преследваше едновременно много цели: 1. да ограничи правомощията на Сената, който понастоящем има равни права с Камарата на депутатите, и по този начин да реформира нефункционалната италианска „ветокрация“; 2. да намали броя на сенаторите от 315 на 100 и по този начин да лиши Сената от правото да гласува вот на недоверие на правителството; и 3. да премахне преките избори за Сенат, като местата в него бъдат заети от 21 регионални кметове, 74 председатели на регионалните съвети и петима членове, назначавани от президента.

Предложените реформи щяха да ограничат властта на регионалните правителства в Италия и да увеличат правомощията на централното правителство по въпроси като енергетиката, инфраструктурата и външната търговия. Привържениците на реформите твърдяха, че това ще намали политическите разходи с половин милиард евро годишно и ще ускори законодателството, като прекрати съществуващата от десетилетия практика на парламентарен пинг-понг. Ако референдумът беше успял, той щеше да сложи край на системата на „съвършен бикамеризъм“ и по този начин щеше да даде по-голяма власт на правителството и да позволи ускорено приемане на новите закони. Проучванията на общественото мнение преди гласуването сочеха, че шансовете за успех на министър-председателя са добри и че референдумът ще му помогне да се утвърди като борец срещу статуквото, принуждавайки опонентите си да защитават съществуващия политически хаос. По думите на самия Ренци реформата беше битка между „носталгията и бъдещето, между тези, които не искат нищо да се промени, и тези, които гледат напред“19.

На 4 декември 2016 г. пред урните се явиха 65 процента от избирателите. От тях 59 процента гласуваха с „не“ и почти 41 процента с „да“. Предложението на Ренци за конституционна реформа загуби категорично и той беше принуден да подаде оставка. Анализаторите предположиха, че тъкмо обещанието на премиера да се оттегли в случай на загуба е предизвикало промяна на вота и е превърнало допитването от въпрос за промяна на избирателната система в оценка на амбициите на спорния министър-председател. Можем обаче само да гадаем какви щяха да бъдат резултатите, ако Ренци не беше давал такова обещание.

В деня на референдума Италия приличаше на пациент, решил да избяга от болницата тъкмо преди операцията. Поражението на правителството увеличи скептицизма на пазарите относно способностите на Италия да се справи с кризата. Това отслаби позициите ѝ в преговорите с Брюксел и подхрани европесимизма сред гражданите на континента. По думите на Марин льо Пен от френския „Национален фронт“ „след гръцкия референдум, след Брекзит това италианско „не“ прибави още един народ към списъка на тези, които биха искали да обърнат гръб на абсурдните европейски политики, тласкащи континента към бедност“.

Провалът на Ренци на референдума направи ясно едно нещо. В контекста на настоящата европейска криза, в която гражданите губят доверието си в демократичните институции, а правителствата са приемани като народни врагове, всеки опит за употреба на референдума като средство за мобилизиране на подкрепа в полза на някакви реформи е много вероятно да се окаже самоунищожителен. Вярно е, че правителството или парламентът определят въпроса за референдума, но в крайна сметка хората решават на кой точно въпрос биха искали да отговорят.

Подлия

През 2015 г. холандският парламент прие нов закон за референдумите, който дава възможност на гражданите да поискат консултативен публичен вот по вече одобрени от двете камари закони. Законът изисква събирането на 300 000 подписа за организиране на „консултативен референдум“ по закони и договори със „спорен характер“. По думите на Херард Схау, депутат от партия „Демократи 66“, инициативата си поставяше за цел да върне доверието на гражданите. Както отбелязва Схау, „този закон открива пред гражданите възможността да изкажат мнението си и им отрежда важен глас в процеса на вземане на решения“21. Ескалиращите антиелитни и анти-ЕС настроения в холандското общество, провокирани основно от съпротивата срещу миграцията и разширяването на Европейския съюз, принудиха основните политически партии да потърсят форми, чрез които да демонстрират готовността си да се вслушат в тревогите на хората. Но от последвалите събития стана ясно, че новата инициатива не толкова даде глас на хората, колкото усили шума, произвеждан от евроскептичното крило на холандското общество.

Възползвайки се от откритата с новото законодателство възможност, група евроскептични организации започнаха да събират подписи. Те събраха достатъчно подписи (над 420 000), за да предизвикат свикване на референдум по въпроса: „Одобрявате или не одобрявате ратификацията на Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна?“. Участие във вота взеха незначителните 32 процента от гласоподавателите, от които 61 процента отхвърлиха споразумението. Въпреки че референдумът имаше консултативен и необвързващ характер, фактът, че избирателната активност надхвърли 30 процента (макар и с малко) и че мнозинството гласува против споразумението, придаде на резултатите видима легитимност. Независимо че референдумът беше свикан по въпрос, който не интересува огромното мнозинство от гражданите. (Истината е, че извън правителството едва ли е имало и един човек, прочел всичките четири хиляди и повече страници на споразумението.) И въпреки това резултатът принуди правителството да преразгледа позицията си и да постави под въпрос нестабилния консенсус в ЕС по отношение на Украйна.

По думите на един коментатор „решението фокусът да бъде поставен върху Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна беше насочено не срещу самото споразумение като такова, а по-скоро срещу влиянието на холандските избиратели в рамките на ЕС, което той [провокативният холандски блог GeenStijl] намира за прекалено слабо“. Или с други думи, организирането на референдума беше използвано за мобилизиране на евроскептичния вот по въпрос, който нямаше особено значение за привържениците на Съюза.

Фактът, че референдумът имаше за цел да мобилизира евроскептиците, обяснява защо управляващите партии отговориха с подобаваща пасивност. Те се опасяваха, че общественото мнение клони към „не“, поради което много се надяваха активността да не достигне прага от 30 процента. Основните парламентарни партии се страхуваха открито да лобират за бойкот на референдума, защото това би влязло в противоречие с твърдението, че новото законодателство, направило този референдум възможен, има за цел да позволи на хората да изкажат мнението си, но тайно се надяваха голямото мнозинство да си остане вкъщи. „Гениалността [на референдума] – написа евроскептичният професор от Амстердам Евалд Енгелен – се състои в това, че от него няма последици; договорът така или иначе ще бъде ратифициран. Кристално ясно е, че референдумът е един вид е социологическо проучване: „за“ или „против“ политическата каста, това е въпросът.“ Тъжното заключение е, че холандският пример е показателен как референдумът може да бъде използван с цел избирателите да бъдат измамени от евроскептичните малцинства и с тактическата цел да се парализира процесът на колективно вземане на решения в Брюксел.

Злия

Един чужденец, посетил Унгария през лятото и есента на 2016 г., не можеше да не забележи хилядите спонсорирани от правителството билбордове, на които стояха
въпроси като: „Знаете ли, че от началото на имигрантската криза повече от 300 души в Европа са загинали в резултат на терористични атентати?“; „Знаете ли, че Брюксел иска да засели в Унгария цял един град от нелегални имигранти?“; „Знаете ли, че от началото на имигрантската криза в Европа тормозът над жените се е увеличил рязко?“; „Знаете ли, че парижките терористични атаки бяха извършени от имигранти?“; „Знаете ли, че близо един милион имигранти само от Либия искат да дойдат в Европа?“. Правителството настояваше унгарските граждани да знаят тези „факти“, преди да ги призове на 2 октомври да отговорят на въпроса: „Съгласни ли сте Европейският съюз да има правото да разпореди задължителното заселване на неунгарските граждани в Унгария без съгласието на парламента?“.

В защита на идеята за референдум по политиката на ЕС към бежанците унгарският министър-председател заяви:

На първо място, ние сме убедени, че пътят, избран от унгарското правителство – пътят, водещ до референдум, – е европейско решение; това е обичайно действие в европейската политика, поради което с цялото си сърце го препоръчваме и на другите. Правителството вярва, че демокрацията е една от основните ценности на Европа, както и че Европейският съюз също се гради върху демократични основи. Това означава, че ние имаме право да не приемем определени решения, които водят до значими промени в живота на хората и предопределят живота на бъдещите поколения, а са взети през главата на народа и срещу волята на европейците. Мигрантските квоти ще преначертаят етническата, културната и религиозната карта на Унгария и Европа. Унгарското правителство смята, че нито ЕС, нито Брюксел, нито лидерите на Европа имат правомощия да правят това; всъщност няма европейски орган или агенция от какъвто и да е вид, който да е упълномощен да прави това. Към днешна дата никой не се е допитал до европейските граждани дали те искат, приемат, или отхвърлят въвеждането на задължителни квоти. Ние, унгарците, вярваме – и аз съм убеден, че правителството се вслушва в общото желание на обществото, вземайки решение за свикване на референдум, – че въвеждането на задължителни квоти за заселване без съгласието на народа не е нищо друго освен злоупотреба с власт. Затова ще се допитаме до народа на Унгария за неговото мнение, също както се допитахме до него по въпроса за присъединяването на Унгария към Европейския съюз… Никой освен нас, избраните представители на унгарския парламент, не може да вземе такова решение.

За да разберем мотивите зад свикания от Орбан референдум, следва да имаме предвид, че правителството реши да поиска от хората да гласуват по един от малкото въпроси, по които имаше консенсус в унгарското общество – съпротивата срещу решението на Брюксел да засели бежанци в различни страни от ЕС. Правителството не постави въпроса на допитване, защото се интересуваше от мнението на гражданите; то ги притисна да гласуват тъкмо защото знаеше тяхното мнение. Референдумът, който се проведе в Унгария на 2 октомври 2016 г., беше замислен като послание към Брюксел. Свиквайки го, министър-председателят Орбан се надяваше да постигне три ясни цели: да демонстрира пред обществеността, че той е истинският защитник на интересите на нацията, и по този начин да намали подкрепата за крайнодясната партия „Йобик“, с която се конкурира за националистическия вот; да покаже на Брюксел, че Унгария ще остане твърда в отхвърлянето на европейска квотна система за решаване на бежанската криза; и да покаже на гражданите на Европа, че унгарският министър-председател е истинският лидер на нова консервативна Европа, която ще защитава националните граници и ще се бори за прехвърляне на правомощия от Брюксел към националните столици.

За да постигне тези цели, унгарското правителство изразходва почти 50 милиона евро публични средства (според atlatszo.hu), а унгарската обществена телевизия посвети 95 процента от отреденото за кампанията време, за да популяризира позицията на правителството. За сравнение парите, изразходвани от британското правителство за референдума за Брекзит в подкрепа и на двете кампании – за оставане и за излизане, – бяха приблизително с около 7 млн. евро по-малко. В крайна сметка унгарското правителство изхарчи по 5 евро на глава от населението за своята едностранна кампания, докато британците изхарчиха едва 66 евроцента на глава от населението. То също така изпрати повече от четири милиона цветни брошури до унгарците в страната и в чужбина, с които обясняваше защо те трябва да отхвърлят политиката на ЕС спрямо бежанците. Иронията се състои в това, че правителството имаше възможност да харчи толкова разточително тъкмо благодарение на милиардите евро, които страната получаваше от… Брюксел.

Резултатите от референдума бяха неприятна изненада за правителството. Макар повече от 90 процента от гласувалите да подкрепиха официалната позиция, мнозинството от хората предпочетоха да си останат у дома (както настояваше опозицията) или гласуваха с невалидни бюлетини (те бяха 200 000). Партията на кучето с двете опашки, група артисти, които заедно с 22 неправителствени организации се наложиха като основен опонент на правителството в хода на кампанията, имаха основание да се смеят последни: броят на подадените бюлетини не беше достатъчен, за да може референдумът да бъде признат за валиден.

Въпреки неочаквания резултат унгарският вот показа как референдумът може да бъде използван като „национално вето“ за спиране на вече договорените общи европейски политики. Заедно с допитванията в Италия и Холандия той е показателен за фаталните последици, които крие за Европа една лавина от национални референдуми. Кризата на либералната демокрация в държавите – членки на ЕС, е резултат от широко споделяното и задълбочено след финансовата криза от 2008 г. усещане, че гласовете на хората нямат смисъл или влияние върху европейската политика. Принудени да отговорят на това усещане за безсилие, политическите елити се опитват да укрепят легитимността на политическата система, въвеждайки елементи на пряката демокрация. Ала тези елементи в крайна сметка могат да се превърнат във фатален удар за Европейския съюз.

Както показа свиканото от Ренци гласуване, референдумът не е надежден инструмент, когато целта е да бъде постигната институционална реформа. Холандският случай е показателен как референдумът може да бъде използван за парализиране на Съюза. А случаят на Орбан показва как той може да бъде използван пряко против Брюксел. И трите вида референдуми имат потенциал да формират различна политическата динамика в ЕС и под някаква форма да овластят крайния европесимизъм, който отива далече отвъд евроскептицизма от последните години.

„Портал за култура, изкуство и общество", 12.10.2017