Протестите не бяха пряк продукт на политическите партии, но безспорно имат и ще имат последици за тях и за цялата политическа система. Парадоксално, протестите не доведоха до значителни размествания в доверието към основните политически сили: ГЕРБ отново останаха първи (с над 20% електорален потенциал), БСП ги следват на около 3-4% разлика. Протестите съживиха „Атака“ и най-вероятно ще я пратят в следващия парламент, за сметка може би на „България на гражданите“, която загуби част от подкрепата си. За първи път от дълго време насам, тези избори като че ли няма да доведат до създаването на нов, мощен и траен политически субект: за сега поне, партиите на протестиращите не изглеждат достатъчно сериозни кандидати, а и времето за активна кампания е доста ограничено. В този смисъл, най-силният политически ефект от протестите трябва да бъде търсен в програмите и организацията на съществуващите партии, които условно наричам “стари” – макар някои от тях да не са съществували повече от десетилетие.
БСП – пременил се Илия…
В левицата като че ли се случиха най-много промени, породени от протестите. Първа символична жертва бе дадена с отказа на Станишев от бъдещ премиерски пост. Освен че е странно партия да печели гласове с това, че лидерът и ще остане на заден план при победа, този ход ясно показа, че БСП се готви по-скоро за опозиция, или за сложни коалиции с много неизвестни. Също така, доста необяснимо е, че партията, която би трябвало да спечели от неуспешно завършилия мандат на ГЕРБ, загуби лидера си като кандидат-премиер още по време на протестите. Нещо повече, самият Станишев заслужаваше по-сериозен кредит на доверие, защото въпреки липсата на харизма по български вкус, успя да изведе БСП от доста тежка ситуация. Втората голяма промяна дойде с изпадането от партийните листи на Румен Овчаров и Румен Петков. Трудно това може да се тълкува като обновяване на партията, защото техните заместници – хора, като Румен Гечев, например – са нови лица само за хората с по-къса памет. Но в тези ходове може да се търси някаква последователност в политиката на Станишев, която се характeризира с два елемента: скъсването на националистическата опашка (което отвори пространство за „Атака“ и други „патриоти“) и постепенното отстраняване на старата гвардия во главе с Първанов. Вторият от тези процеси не е завършен и изходът му не е предрешен, но така или иначе те дават възможност на БСП да се включи в търсенето на нови лица. Третата сериозна промяна беше в програмата на партията и обещанията към избирателите. Някои определиха тази програма като „радикален“ завой наляво и преосмисляне на основни политики (част от които самата БСП е въвела). Завоят бе провокиран от ескалацията на протестите през последните дни, които показаха нива на обществена енергия, отдавна немислими за левицата. Отмяната на плоския данък изглежда „радикална промяна“, но това, което БСП предлага е умерено увеличение до 15% за по-високата категория доходи (запазването на корпоративния данък на ниво от 10% е ясна индикация за това). „Обсъждането на въпроса с национализацията на ЕРП-тата“ може да означава всичко – тук БСП просто опипва почвата. Същото може да се каже и за обещания от рода на създаване на 250 000 работни места – човек може само да се чуди, защо са се спрели на това число, а да речем не на половин милион? Полезни идеи, като забраната за притежаване на медии от офшорни компании, което би допринесло за по-голяма прозрачност на медийната собственост, също присъстват в предложенията на левицата.
Към момента, новите дрехи изглеждат достатъчно атрактивни за приличен резултат на парламентарните избори. Скритите опасности са в следното. Първо, учудва реактивността на БСП – новите дрехи бяха надянати в последния момент и под натиска на улицата. Това ясно показва, че партията до голяма степен действа ситуационно и в това отношение не се отличава много от опонента си ГЕРБ – ветропоказател на народните настроения. Второ, не само, че БСП закъсня с нагаждането си към народните настроения, но на практика не взе и участие в организирането на протеста. Това означава, че партиите не само че не диктуват модата в идеите, но са загубили и организационния си потенциал. В една такава ситуация, спокойно може да се говори за криза на партийността като цяло: добавената стойност, която партиите дават и в идеен, и в организационен смисъл, не е висока, и заменяемостта им със социални мрежи започва да изглежда не чак толкова абсурдно.
ГЕРБ – всичко е същото, но без Дянков
ГЕРБ са се изправили пред трудната задача да обяснят на хората, как една политика е била сгрешена, заради Дянков, но все пак трябва да остане същата и през следващите четири години. Запазването на плоския данък, фискалната стабилност и строенето на магистрали като приоритет маркират сериозната приемственост в програмите на ГЕРБ от 2009 г. и 2013 г. Т. нар. „радикална“ промяна на БСП даде възможност на ГЕРБ да запазят приоритетите си и все пак да изглеждат различни и разпознаваеми. Новото в ситуацията не е толкова в съдържателен план, а във вътрешно партийните размествания. Очевидно е, че партията се концентрира около Цветанов и Борисов, разбира се, като от листите отпадат независимите експерти, хората на Дянков, гравитиращите около президентството и т.н. Това прочистване протича в момент, в който Борисов се е оттеглил от медийната сцена – нещо, нетипично за него – и е оставил Цветанов като основен играч. Тази тактика е доста странна, но така или иначе за момента работи в полза на партията. Въпросът е дали оттеглянето на Борисов е временно или ще характеризира евентуален втори мандат на ГЕРБ във властта. Възможно е това да е тактическо отдръпване, което да подчертае завръщането на лидера на сцената в края на предизборната кампания (един вид драматичен ефект); по-малко вероятно е да бъде подготовка за нова геометрия във властта, като Борисов се стреми към президентството, а Цветанов към изпълнителната власт.
Останалите…
Сред програмните документи и заявки на останалите партии трудно могат да се намерят оригинални елементи. „Атака“ е може би изключение: тя наистина радикализира исканията си, така че те да резонират с настроенията на протестите. Отвъд реториката на Сидеров за отхвърляне на „колониалния модел“, обаче, в конкретните идеи на „Атака“ за управление не може да бъде видяна достатъчно солидна управленска платформа. Национализирането на електроразпределителните дружества е нещо, на което Сидеров ще заложи. То ще му гарантира различност, но едва ли ще се превърне в решаващ въпрос на изборите: така или иначе национализацията е скъпа и сложна процедура, чийто ефект върху цените на тока е непредвидим. Партията на Меглена Кунева също потърси своята идентичност в 31 предизборни обещания, които обаче са вариации на познати теми: като намаляване на административната тежест върху бизнеса, създаването на стотици хиляди работни места и пр. България на гражданите като че ли е притисната от радикализма на улицата, който резонира по-добре с националистки и популистки партии, и привлекателността на баналното и утвърденото, където предимство имат ГЕРБ и БСП.
Новите дрехи на политическия елит
Протестиращият в момента е човек от притиснатата среда – този, който е загубил надежда за предвижване нагоре към света на големите доходи, но и този, който се страхува, че и малкото, което има, започва да се топи и да не достига за едно все пак цивилизовано съществуване. В този смисъл е обяснимо, че новите дрехи на партиите много приличат на старите им одежди или пък са съвсем прозирни и символични. Фундаменталният страх е от драматична промяна на статуквото, от загуба на статус, спестявания, елементарна житейска сигурност. Това не е контекст на революционна промяна, дори част от гласовете на улицата да искат открито именно това. Затова и не може да бъде направен твърде радикален завой в смисъл (например) на рязко увеличаване на данъците, силно преразпределение към най-бедните слоеве и т.н. Всички тези мерки няма да са по вкуса на притиснатата среда, защото все пак тя е тази, която плаща данъци, трепери за работните си места, има някакви спестявания в банките, които не иска да се обезценят. На фона на тези дълбинни нагласи, новите дрехи на партийния елит може да се окажат леко и прозрачно наметало, под което тоалетът си е традиционен.
„Портал за култура, изкуство и общество", 27.04.2013