Във филма „Час пик 3” парижкият таксиджия Жорж, любител на холивудски екшъни, заявява въодушевено: „Искам да знам какво е да си американец и да убиваш хора без причина”. Днес мнозина – авторът на тези редове включително – се изкушават да узнаят какво е да си европеец-апокалиптик и да убиваш цели светове без причина. Да заявиш гръмко, че всичко, което другите се опитват да изграждат, всеки миг ще се срути в невъобразим Хобсов хаос на война на всеки срещу всеки.
Апокалиптичното говорене носи профетическа наслада, съчетана с по-съмнителната надежда на купилия си билет от тотото. Разликата е, че вместо на джакпот апокалиптикът се надява на всеобща разруха. И в това е дяволията, която му придава задълбочен, мефистофелски вид.
Апокалиптикът може да е вестоносец на реалността. Но позицията му може да се окаже и безотговорна поради следната причина. Обществото е рефлексивна система – то създава реалност от собствените си възприятия. Ако достатъчно много хора започнат да си представят това, което апокалиптикът предсказва, разрушителният джакпот ще е в кърпа вързан. И най-налудните бълнувания могат да се „сбъднат”, или по-точно да се „самосбъднат”.
Днес в европейските общества апокалиптиците от втория вид растат експоненциално. Едни виждат Европа залята от диви имигранти, други си я представят демографски изчезнала, трети чакат икономически Армагедон в еврозоната, четвърти са заложили на всеобщ, триполов морален разпад, причинен от „джендър идеологията” или от особено венерическо заболяване.
Това са плахите апокалиптици обаче. Истинският профет на края на света трябва да се цели в големия залог – войната, която би могла да постигне всичките въжделения на плахите апокалиптици едновременно. А и нещо повече.
Този текст е по-решително и смело дръпване на дявола за опашката с цел да се видят логическите предели на апокалиптичното говорене. Той е провокиран и от забележителната и заслужено станала световен бестселър книга на Иван Кръстев След Европа, проблематизираща коловозното déjà vu мислене, според което промяна на света не е възможна. Книгата на Кръстев всъщност поставя един по-общ и много остър въпрос: какво може и трябва да се прави в един свят, в който големи промени могат да се родят от малки наглед събития? Каква е отговорната позиция в свят, в който отсъстват големи, обективни фундаментални причини и обяснения? Колко отворен трябва да бъде човек към промяната и доколко трябва да държи на статуквото в такива условия?
Тук бих искал да се занимая с един частен случай на въпроса, поставен от Кръстев, който ми се струва все по-тревожен: а именно случая с апокалиптизма или самовнушението за неизбежност и необходимост от катастрофа.
ЕВРОПА ПРЕД СВЕТОВНАТА ВОЙНА ОТ 1914 Г.
Мнозина правят паралели между сегашната криза и 30-те години на миналия век. Тогава демокрацията става жертва на обективно тежки проблеми и реални неуспехи – следвоенен глад, икономически крах и депресия, голяма безработица, организирано обществено насилие от екстремисти. Нищо от тези предпоставки не е налице днес. По-скоро неуспешни са и опитите за изфабрикуване на подобни проблеми чрез конструкти като „голяма бедност и мизерия”, „обезлюдяване на страната като след война”, „при социализма беше по-добре”, „бежанско нашествие”, „ислямски тероризъм” и „джендър идеология”.
В европейската история има обаче прецедент на реален апокалипсис, който се пръква сякаш от нищото – без обективна причина и фундаментални предпоставки. Това е Световната война от 1914 г. Правилният паралел на днешната ситуация в този смисъл не е с Европа от 30-те, а с тази от 1914 г. Тогава тя е била най-развитият регион на света (и много по-напред от останалите, а не поизравнена с тях, както е днес). В този смисъл тя е имала огромни, несравними ресурси да се справи с каквито и да е било социални, икономически или културно-идентичностни проблеми. Европа е била като цяло либерално или поне либерализиращо се общество, което бавно и полека се е измъквало от корсета на викторианството (който всъщност не е бил толкова стегнат, колкото си представяме). На този фон Първата световна война е изцяло безсмислен акт на колективна лудост, на спонтанна обществена мобилизация в преследване на фалшиви цели.
Нито една от европейските държави не излиза реален победител от тази война, нито една държава не успява в стратегиите си – каквито и да са били те. Победителите бързо стават жертви, като на някои от тях това се случва и по два пъти (на Югославия например). Единственият реален победител от Голямата Европейска война са били Съединените щати, които до 1917 г. остават извън всеобщото обезумяване и се намесват, когато нещата вече са ясни. Великобритания задлъжнява и се изтощава икономически: по някои изчисления загубата на БВП поради натрупан дълг и намаляване на глобалната ѝ търговия в следвоенния период удвоява преките загуби от войната.[i] Франция се превръща във второразрядна сила, Германия и Италия се фашизират, а Русия влиза в комунистическия си кошмар.
Нищо от това не е било нито необходимо, нито неизбежно, както са ни учили по история. Било е по-малко необходимо и неизбежно дори от Народния съд у нас. Истината е, че грешните и опортюнистични сметки на немския генерален щаб за мълниеносна ограничена война срещу Франция са повлекли верига от предварително договорени военни мобилизации, след което светът се е оказал – почти като сомнамбул – в окопите през следващите пет години. Малки събития – като убийството на един ерцхерцог и сметките на един генерален щаб – са довели до глобален катаклизъм.
ЕВРОПА ДНЕС
Слава Богу днес повечето от европейските лидери не смятат, че могат да си решат политическите противоречия с бърз марш през Белгия. Но военните искри са все по-наблизо. В Украйна и на турската граница натовски държави или участват, или са непосредствено до реални военни действия. Като членове на НАТО европейските държави имат договорни задължения за намеса при определени условия.
Отвъд това паралелите с 1914 г. са следните:
- И тогава, и сега никой не е мислил, че голям и тежък военен конфликт в Европа е възможен. От 1870 до 1914 г. на континента няма сериозни войни, ако изключим споровете за наследството на османския болен човек, които могат да минат и за колониална политика.
- – Операцията на Путин в Украйна показа, че с война може да се печели (поне временно) – да се трупа доверие в страната и престиж навън. Ердоган вече следва този пример. (Погрешното) мислене, че войната може да е печеливша, че опортюнистите успяват, се е оказало ключово за настъпването на бедствието от 1914 г.
- Към 1914 г. училищните системи на модерните държави вече са успели да произведат достатъчно хора, за които националните интереси са над това, което днес бихме нарекли „човешки права”. Нечовешките (общностни, държавни) права и днес започват да надцакват човешките, които за мнозина са се превърнали във „вредна идеология” и „политическа коректност”.
- Партийните системи на европейските държави към 1914 г. са били вече в състояние да мобилизират и индоктринират огромни маси. Доминацията на „патриотично” настроени политици е била повсеместна. Размножаването и взаимното опрашване на национал-популистите и „патриотите” днес е също видимо с просто око.
- Националната преса в европейските държави достига до кресчендо в предвоенния период. Враговете се дехуманизират, сънародниците се героизират. Чужденецът – от бежанците, през Сорос, та до чуждестранно-финансираните НПО – днес също е вече обявен за враг в много държави.
- В обществената среда преди 1914 г. доброволчеството в армията става морално задължение. Младите хора изоставят университетите, за да отидат на фронта. Днешното доброволчество е все още карикатурно, но дори и така циркулиращите идеи за (доброволна) наборна служба са по дух от 1914 г.
- Паравоенните формации се появяват на Балканите още преди балканските войни – ВМРО е една такава формация у нас. Днес отново имаме хора с униформи – от бутафорните „нощни вълци”, през организации на различни бивши военни, до неонацистки групи и „маршове”.
- Първата световна война е предшествана от „културна война”, в която „цивилизацията” се противопоставя на „хуните”, християнството на мюсюлманството, православието на католицизма. Националната идентичност с нейните езикови, етнически и религиозни маркери става кауза, достойна за смърт. През целия XIX век Европа гради този потенциал за културен конфликт и от континент, в който границите са били страничен ефект на наследствените права на аристокрацията, се превръща в експлозивна смес от близки, но все пак различни монокултури, облечени в държавна власт. Днешният бунт срещу мултикултурализма е всъщност повторение на тези теми.
НЕИЗБЕЖЕН И НЕОБХОДИМ ЛИ Е АПОКАЛИПСИСЪТ?
Паралелите могат да бъдат продължени. Но и тези дотук са достатъчни, за да стане ясно, че Европа през 1914 г. става до голяма степен жертва на самосбъднали се предсказания и на самовнушения за неизбежност на конфликта. Просто казано, апокалиптичното мислене е било официализирано и институционализирано и по-скоро това, а не някаква фундаментална индустриално-империалистическа или класово-марксистка логика е довело до войната. Вредата – далеч не неизбежна, а още по-малко необходима – всъщност е била самопричинена.
Основната опасност пред днешна Европа е същата – ЕС е в състояние да си навреди сам и да си нанесе ненужни и безсмислени поражения, които не е задължително да дойдат под формата на война. Първото такова самонараняване беше Брекзит и за него сега се търсят някакви дълбокомислени обяснения, които все пак да го показват като приемлив и дори необходим акт. Най-дълбокомисленото от дълбокомислените обяснения е, че става дума за културна война, културен конфликт както вътре в британското общество, така и между него и континента. Но, както видяхме, тази културна война не е нищо друго освен поредната официализация и институционализация на апокалиптизма – самоубеждение, че конфликт между различните култури е неизбежен. Същото самоубеждение, което е довело и до 1914 г.
И днес, както преди сто години, Европа рискува да стане жертва на успеха си. Успехът да образова и включи в обществените дебати и процеси милиони хора с различните им страхове, надежди и опортюнистични щения и лидери. Да им създаде автентично самочувствие, че могат да постигнат заедно много. Но с това самочувствие идва и съзнание за превъзходство, страх и недоверие в другите – различните по етнос, религия, език или култура. Нагнетяването на тази комбинация от самочувствие, страх и недоверие се е оказало основната и достатъчна причина за апокалипсиса от 1914 г.
Затова тези, които обичат да подръпват опашката на дявола с апокалиптично говорене, може да се окажат по-близко до предсказанията си, отколкото им се иска. Таксиджията Жорж в края на филма все пак разбира, че хора не могат да бъдат убивани без наистина основателна причина (неизбежна самоотбрана). Сигурно не е много по-трудно да се разбере, че убиването на светове без причина също не е добра идея.
_____________________________
[i] https://voxeu.org/article/walking-wounded-british-economy-aftermath-world-war-i
„Портал за култура, изкуство и общество", 25.02.2018