Хилядите хора, струпали се по границите на Европа, както и хилядите, които вече са ги прекосили, масово, но и погрешно се възприемат като бежанци от една провалена революция – Арабската пролет. В действителност те въплъщават революцията на ХХІ в., която тепърва предстои.
През 1981 г. учени от Мичиганския университет правят Световно изследване на ценностите и откриват, че нигерийците са толкова щастливи, колкото и западногерманците, въпреки че са много по-бедни в материално отношение. Почти четири десетилетия по-късно ситуацията е коренно различна. Според най-новите изследвания в повечето страни щастието е пряко пропорционално на брутния вътрешен продукт.
Интернет направи възможно за младите африканци и афганистанци да видят как се живее в Европа само с едно кликване на мишката. Хората вече не сравняват живота си с този на своите съседи, а с живота на най-благоденстващите обитатели на нашата планета. Те не мечтаят за бъдещето, а за други места. Смартфоните и социалните медии улесняват прекосяването на границите, като при това не се налага да се отказваш от своята етническа и религиозна идентичност. Работиш и живееш в Лондон или Берлин, но си оставаш сириец. При това можеш да поддържаш постоянна връзка с останалите в родината ти, както и да следиш новинарските заглавия там. В този свързан свят миграцията – за разлика от утопиите, които ни пробутваха демагозите от миналия век – предлага мигновена и радикална промяна. В ХХІ в. революцията не се нуждае от идеология, политическо движение или политически лидер. Човек не променя системата, а географията. Липсата на колективни идеали превръща миграцията в естествения избор на новия радикал. За да промениш живота си, не се нуждаеш от партия, а от лодка.
Нарастващото социално неравенство и отслабващата социална мобилност в страни като Украйна и Русия прави така, че на хората там им е по-лесно да пресекат националната граница, отколкото класовата бариера.
Но мигрантската революция е способна да предизвика контрареволюция и да предефинира нашите демокрации. В исторически аспект демокрацията е лостът, чрез който Европа е интегрирала чужденците и се е отворила за света; също толкова лесно тя може да се окаже и инструмент за изключване и затваряне.
Многобройните акции за солидарност с бежанците, които наблюдавахме в Западна Европа през изминалата година, днес са засенчени от точно обратното действие: от нарастващите страхове, че чужденците ще компрометират социалния модел и традициите ни; че ще унищожат либералните общества чрез потъпкване на правата на жените. Консерваторите се опасяват, че мигрантският поток е смъртна присъда за културите на европейските нации. Страхът от радикалния ислям, тероризмът, престъпността и общата тревога от непознатото са в основата на моралната паника.
Мнозина в Европейския съюз са разтревожени – не толкова от пожелалите до този момент убежище бежанци, които са вече над един милион, колкото от мисълта за едно бъдеще, в което мигрантите постоянно преминават незаконно границите на Европа.
Картината на бъдещо застаряване и намаляване на местното население, обрисувана от демографите, плаши дори най-убедените европейци. Силно влияние в политиката си спечелиха мнозинства, които се чувстват застрашени. Не само крайните партии като Националния фронт във Франция, британската Партия за независимост на Обединеното кралство (ЮКИП), но също и управляващата партия в Унгария, както и един от основните политически играчи в Полша – „Право и справедливост”, виждат своята роля като адвокати на „застрашените мнозинства”. Идеята за „свят без граници” предизвиква у тях страх и омраза. Те настояват за Европейски съюз с ясно дефинирани и добре охранявани граници. Убедени са, че кризата е резултат от конспирация между космополитно настроените елити и племенно мислещите имигранти.
Ситуацията променя радикално европейската политика и възгледите на мнозина представители на континента. Ако довчера те са разчитали, че сигурността им се гарантира от факта, че Европа граничи с либерални демокрации със силната амбиция да станат членки на Съюза, то днес се надяват да граничи с приятелски режими – независимо дали либерални, или не – които имат желание и способност да задържат наплива на хора. „Меката власт”, така примамлива за външните държави, сега се разглежда от страните-членки като източник на уязвимост. Холандският референдум за присъединяването на Украйна към ЕС, който се състоя в сряда, илюстрира тези настроения. Гласуващите „против” желаят да изпратят послание, че Европа не само не приветства бежанците, но и цели общества, стремящи се към нея.
Тази промяна в мисленето и намеренията може да се наблюдава и в отношенията с Турция. За да си подсигурят подкрепата на страната, която облекчава притока на бежанци, европейските правителства си затварят очите за нарастващия авторитаризъм на Анкара. С това те искат да изпратят сигнал, че Европа не е толкова приятно място, колкото чужденците си въобразяват.
Накратко, лидерите на ЕС са приклещени между реториката на демократичната революция като отговор на проблемите на един взаимозависим свят и хаотичната реалност на революцията, наречена миграция.
Англоезична версия на статията е публикувана във „Файненшъл таймс“.
„Портал за култура, изкуство и общество", 06.04.2016