Популизмът е проста идеология, която противопоставя народа на елита: хората са винаги прави, а елитът трябва да ги слуша. Това е базовата демократична идеология. Тя може да доведе както до представителство, изразяващо мнението на народа, така и до диктатура на мнозинството.
Популистката „революция” – изборните победи на политически сили, които не можем да опишем по друг смислен начин, освен като популисти – повдига един основен въпрос. Защо тази семпла, простовата идеология измести по-сложните варианти на лявото и дясното в Европа и Северна Америка? Къде отиде социалдемокрацията, какво се случи с християндемокрацията, защо не работи консерватизмът на Тачър и Рейгън?
И наистина, фигури като Орбан, Ципрас, Фарадж, Салвини, Тръмп, Сидеров и т.н. не могат да бъдат определени нито като консерватори, нито като християндемократи, нито като социалдемократи. Техните възгледи са сложна и противоречива амалгама от теми, идващи от различни, понякога несъвместими идеологии.
В този смисъл възходът на популизмa е може би просто криза на традиционните идеологии, в която демокрацията прибягва до своята най-базова доктрина: волята на хората трябва да се следва, независимо каква е тя.
Кризата на социалдемокрацията
Повечето от популистите се разполагат в десния политически спектър. Това би означавало, че основната им опозиция би трябвало да са традиционните леви, социалдемократически партии. Парадоксът е обаче, че точно тези партии са в най-сериозна криза и в много държави са просто изчезнали или са се стопили до санитарния си минимум. Полша, Франция, Гърция са очевидни примери. България също влиза в тази категория, тъй като БСП изостави европейската социалдемокрация и започна прогресивно да се „патриотизира”.
Причините за това развитие на нещата трябва да бъдат търсени в това, че социалдемократите не отговарят на базовите страхове на средния избирател, които популистите раздухват. Класическата социалдемократическа програма предвижда срaвнително високи данъци, чрез които хората с големи и средни доходи подпомагат изпадналите в беда. Високите данъци също така са необходими за поддържането на развити публични образователни, здравни и осигурителни системи.
Средният избирател днес иска да продължава да се възползва от всички блага на държавата на благоденствието (welfare state), но не иска това да става за сметка на допълнителни вноски от негова страна. Напротив, неговото желание е да получи същото, но с по-ниски данъци.
Затова средният избирател гласува за политици, които свалят или поддържат ниски данъци, но обещават, че ще пазят работните места като изгонят имигрантите, построят стена срещу тях, наложат селективни мита и се опитат да „репатрират” национален капитал от чужбина. Така традиционните избиратели на социалдемократите започват да гласуват за Тръмп и Орбан. Дори „Сириза“ и Ципрас изместиха ПАСОК с подобна опортюнистична програма – те се опитаха да прехвърлят тежестта на дълга от гръцкия върху немския и европейския избирател. И до голяма степен успяха, с което спечелиха и сърцата на избирателите.
Кризата на християндемокрацията
Аденауер създава мощно политическо движение в следвоенна Германия, което обещава да договори социален мир между консерваторите и левицата. Това движение разчита на корпоративни договорености между капитала и труда, на силни профсъюзи и организации на работодателите. Спойката на обществото се търси в хуманистичните елементи на християнската доктрина, която се разбира като инклузивна, толерантна към различните и отворена към новите изисквания на времето. Това е християнството на Кант – универсална доктрина, съдържаща правила, които са валидни или могат да станат валидни за всички. Toва не е войнственото християнство на кръстоносците, което се опитва насила да обърне света към правата вяра.
На базата на този синтез от икономически корпоративизъм и търсене на универсалното в християнската доктрина, следвоенна Германия сравнително бързо се превръща в динамична, толерантна, отворена и либерална държава. Този успех превръща и християндемокрацията в модел, на който мнозина искат да подражават.
Днес обаче и двата елемента на този модел са под въпрос. Корпоративизмът – договарянето между капитала и труда – не е на мода още от 80-те години на миналия век. Нещо повече, новата икономика на услугите и дигиталната размяна прави почти невъзможно обединението както на работниците, така и на работодателите в съюзи и общи организации. Както е ситуацията у нас, и профсъюзите и работодателските организации често са лобисти на определени икономически интереси без широка представителност: те могат да договорят привилегии за себе си, но не и социален мир.
Още по-важно е превръщането на християнството не в обединителна, универсална основа на обществото, а в маркер на различна идентичност. „Християнската” Европа на Орбан е просто Европа, в която няма място за черни и мюсюлмани. Това не е бил проектът на Аденауер.
Кризата на консерватизма
Тачър и Рейгън реформират следвоенния Запад, като въвеждат принципа на икономическата ефективност дори в сфери, в които той е бил непознат. Тази консервативна революция се основава на вярата в ефикасността на пазара, който по-добре и по-свободно (без принуда) координира действията на милионите индивиди. Правителствата разполагат с ограничена информация и затова опитите им за намеса в пазарните процеси могат да „изкривят” пазарите и да доведат до сериозни дългосрочни проблеми.
Основното в консервативната идеология е доверието в традиционната обществена организация за сметка на „плановите” реформистки действия на правителствата. Консерватизмът в този смисъл е призив към умереност, постепенност и ограничаване на социалното инженерство. Той е призив за „намаляване” на държавата и „освобождаване” на спонтанните форми на обществена координация.
В съвременната популистка вълна не може да се открие почти нищо от умереността на консерватизма, уважението към наследените институции и най-вече към малката, неавторитарна държава. Всъщност съвременните популисти са със силен авторитарен уклон и концентрират държавна власт, като Орбан и Ердоган са двата най-чисти примера за подобно поведение. Те са и врагове на организациите на гражданското общество (НПО). В допълнение, тяхната власт лесно води до държавно контролирани структури на гражданското общество, както и до обръчи от фирми на доверени лица, за които принципите на пазарната конкуренция не важат. Обръчите от фирми и враждата срещу НПО-тата са познати и у нас.
Най-важното е, че съвременният популизъм изоставя идеята за постепенност и спонтанна координация на обществото. Той акумулира и засилва държавната власт и е радикален – стреми се да разрушава, като структурите на ЕС са неговата основна цел. А в Унгария бе приета и нова, „революционна” конституция, която преоснова всички институции и ги напълни с лоялни на режима хора.
Ляво-дясното на популизма
Успехът на популизма се дължи отчасти на неговия идеологически промискуитет – той взема елементи от различните други идеологии и ги комбинира по неочаквани начини:
– Популизмът е „ляв”, доколкото се стреми да защити интересите на средния избирател и работниците срещу имигранти и конкуренция от чужбина. Той запазва техните права и привилегии, както те са познати от държавата на благоденствието.
– Популизмът е „десен”, доколкото не вдига данъците, а се стреми да прехвърли тежестта за обществените програми върху имигранти, чуждестранни данъкоплатци, малцинства.
– Популизмът е „десен” и защото много често е „християнски”, но не в универсалисткия смисъл на това учение, а като специфична, изключваща идентичност. Докато за християндемократа християнството е най-универсалната рамка, в която всички могат да съжителстват, за популиста то прави невъзможно съжителство с мюсюлмани, араби, цветнокожи, сексуални малцинства и т.н.
Заради тази частична мимикрия на популизма като нещо друго, той има привърженици във всички лагери. У нас Орбан получи одобрение и от Корнелия Нинова, и от Сидеров, и от Борисов. Това одобрение просто показва, че популисткият миш-маш е направил от нашата партийна система жълта лепкава смес с не особено изискан вкус.
Пътят напред
Време е основните партии да се върнат към идейните си основи и да бъдат по-взискателни и критични към тези, които разчитат на популистки тюрлюгювеч, за да ловят избиратели. Кризата в ЕНП демонстрира тази необходимост. В крайна сметка не може до безкрай да се извинява концентрацията на политическа, икономическа и медийна власт и гоненето на политически опоненти, само заради това, че някой се бил обявил за пазител на „християнска Европа”.
Идеите имат значение – те не са просто етикети, които могат да се размахват, за да се хващат лековерни избиратели. За съжаление, основните български партии реагираха точно така на казуса „Орбан” в европейския парламент. ГЕРБ дори честно си признаха, че така се надяват да получат повече избиратели на бъдещите избори.
И това е голямата трагедия на „лявото” и “дясното” в Европа, и особено в източната ѝ част. И двете са се отказали да се държат отговорно спрямо идеите си, да ги отстояват, дори когато са временно непопулярни. Това прави от популярността единствен критерий за истина.
А това, както отдавна се знае, е много, много опасно.
„Портал за култура, изкуство и общество", 30.09.2018