Публикации

Следизборно: София не вижда неравенството. Провинцията не вижда себе си в политиката

Юлиана Методиева: Президентските избори показаха задълбочаващо се разделение между София и останалата част от страната. Между елитите и големите групи от обществото, които все по-трудно разпознават себе си в публичния разговор. Наблюдаваме ли просто поредно политическо разместване, или по-дълбока криза на представителството? Как стигнахме дотам София и Севлиевско да не си говорят?

Мила Минева, Център за либерални стратегии: Не знам дали това е новина от тези избори, защото подобно гласуване наблюдаваме като устойчива тенденция от доста време насам. То се повтаря в мантрата „София не е България“ и „София сега не е България“. Но отказът на София да общува с България също не ми се вижда особено нов. Виждаме го и на тези избори, да.
Това я превръща в затворен анклав, който все по-трудно разбира обществото извън себе си. Така ли е, Алексей?

Доц. Алексей Пампоров, БАН: Всъщност има още по-сериозен проблем. Предлагам да не гледаме резултатите от първия тур, защото заради внушенията колко сигурна ще бъде победата, как непременно ще има втори тур и т.н., много хора изобщо не излязоха да гласуват. Вторият тур обаче мобилизира избирателите и показа нещо много важно: не просто че София не е България, а че София не е София такава, каквато си я представят някои политици.
Ако си спомняте резултата на Ваня Григорова срещу Терзиев, сега в известна степен виждаме повторение на същото разделение. София е разделена на северозападна и югоизточна. От едната страна са богатите квартали с горна средна класа и високи доходи, чиито жители смятат, че всички останали са „Ганя“, „ватници“ и т.н. От другата е работническата, обедняващата София, недоволна от управлението на кмета Терзиев. Именно в тази част, в 25-и МИР, Йотова победи.

Тоест дори София вече не е това, което си представяме – нещо различно от останалата страна.

Пловдив също беше загубен. А това е градът, в който на последните местни избори, спомнете си историята с „мазните кафета“, коментирахме как изведнъж от цяло Столипиново се оказаха само 3000 души, гласували за ДПС, докато гласовете бяха отишли за „Има такъв народ“ и ПП-ДБ.

Сега виждаме подобна картина в Кърджали. За Гюров и Кандев гласуваха избирателите в САЩ, Австралия и Турция – много ясно и отчетливо. В Германия, Испания и други страни гласовете бяха почти на кантар. Но в Турция на втория тур беше демонстративно гласувано за Гюров и Кандев. В Кърджали картината беше също толкова отчетлива.

Мила, понеже говорим дали София не се е превърнала в анклав – макар че нюансите, които Алексей направи, са важни, – ако демократичната общност е социално затворена, означава ли това, че нейните ценности са погрешни, или че тя не успява да ги направи обществено достъпни?

Мила Минева: Имам огромен проблем с определението „демократичната общност“. Първо, не разбирам защо една общност си позволява да се нарича „демократична“ и по този начин да затваря идеята за демокрация в рамките на една общност, при положение че живеем в демократична страна. Не мога да разбера защо медиите с такъв ентусиазъм използват това определение, вместо да покажат фалшивостта му.

Думите са много важни. И в този смисъл, докато Алексей следи числата на вота, аз се опитвам да мисля за думите, които използваме. Да, те говорят за разделение.

Второто нещо, което ме притеснява още повече, е, че говорят за изключване. Това взаимно изключване от едната и от другата страна… Различните групи в обществото сякаш не искат да живеят заедно. А уви, реалността е такава, че трябва да живеем заедно и едва тогава можем да намерим някакво общо място. Мисля, че именно това ни предстои.

А дали става дума за ценности – това е другото, което много ме смущава. Объркана съм от факта, че напоследък, когато говорим политически, говорим за ценности. Иска ми се да се върнем към малко по-циничния език и да говорим за интереси, защото морализирането на политическото ми се струва един от големите ни проблеми.

Алексей, съгласен ли си?

А.П.: Съгласен съм, защото в България от години не наблюдавам ценностно-рационално поведение. Типичен пример беше ситуацията, при която Гюров излезе и каза: „Аз имам принципи и моите принципи са: Русия е агресор, ама САЩ…“. Това показва липса на принципи и на ценности. Ако ценността ти е една и съща – международното право, ако ценността ти е човешкият живот, би трябвало позициите ти да са последователни.

Йотова не е бяла и добра, защото се очакваше да заклейми Русия. Тя не го направи, но подчертавам, че не заклейми и Израел. Опитва се да поддържа дипломатически баланс в изказа си, да задържи и вълка сит, и агнето цяло.

Така трябва да тълкуваме и изказванията на Гюров. И той се опитва да държи вълка сит и агнето цяло, но дефинира по различен начин вълка и агнето. Много ясно определя Русия като агресор и заема силна, отчетлива позиция по този въпрос, докато от другата страна се опитва, ако е възможно, да не се говори за случващото се.

Съгласен съм с Мила за интересите, защото политиката в повечето случаи е въпрос на това какво ще се случва.

Една от грешните стратегии беше внушението, че ако Йотова спечели, още на следващия ден едва ли не ще излезем от Европейския съюз. Такова нещо няма. Това беше аджендата на друг кандидат, това бяха неговите обещания, но той не спечели и не привлече гласове. Йотова никога не е поставяла въпроса за излизане от ЕС. Така че внушението „Изборът е цивилизационен“ всъщност не беше легитимен аргумент.

Голямата слабост на кампанията на Гюров беше, че всичко беше насочено ad hominem – срещу опонента. Той е прав, че по време на така наречения дебат се възмути, че тя не казва нищо. Така е. Но когато около теб има цял хор от елфи и тролове, които обясняват как тя е „дърта комунистка“, се стига до много неприятни атаки.

От другата страна Йотова също малко преигра, като постави твърде силен акцент върху това, че е нападнат съпругът й. Но когато човек е с бастун, преживял е инсулт, ходи бавно по улицата и един репортер изскача пред него с настояването: „Кажете, кажете, вие сега кажете“…

Посоката на нашия разговор с „Маргиналия“ не е какво са пропуснали пиарите на Гюров и Йотова, а къде са хората, които никога не участват в този разговор.

А.П.: Тук въпросът е, че потвърждавам – не става дума за ценности. Имаше целерационалност: искаше се да се постигне нещо независимо от средствата.

Признавам си, че това, което най-много ме възмути, беше атаката срещу института на помилването. Не можаха да изровят нищо за нея и за да постигнат успех с омаскаряването, започнаха с внушения от типа „аз няма да гласувам за наркодилър“. Извинявайте, но не е сериозно да наричате действащия президент така.

М.М.: Нека си представим, че става дума за предизборна кампания. Единият лагер се опитва да омаскари другия и това се случва независимо кой е лагерът. Алексей дава примери от едната страна, но, разбира се, могат да се дадат много примери и от другата. Както едните имат елфи, така и другите имат елфи – независимо дали ще ги наричаме елфи, орки или по някакъв друг начин.

Къде са хората, които почти никога не участват в този разговор – къде са ромите, българите, турците, помаците, бедните хора от малките населени места без път?

М.М.: На втория тур излязоха много малко хора. Оттеглянето от нормалния демократичен политически процес все повече се затвърждава. Все по-малко хора участват в изборите, освен когато се появи някаква вълна, която ги мобилизира.

Тези избори според мен показват много повече гласуване „против“, отколкото „за“. И струва ми се, че за това не са виновни хората, а ние, които водим политическите разговори, и най-вече политиците, които вместо да обсъждат политики, всъщност обсъждат ценности и символи.

Не си спомням отдавна политически дебат, в който да се обсъжда как да преразпределяме бюджета и въз основа на това да избираме кой да ни представлява. Докато няма подобен разговор, естествено започваме да избираме между някакви абсурдни неща – например между комунисти и либерасти.

Абсурдна е ситуацията, в която сме поставени.

Когато казвам, че в политическото трябва да се върнат интересите, имам предвид и още нещо – да се върнат политическите позиции, да се върне спорът за публичните политики.

Един прост пример: Ваня Григорова направи точно това по време на дебата. Тя каза: „Всички пари са насочени към центъра на София, докато има нужда парите да се децентрализират“. Това е разговор. Сега почти никога не чуваме такъв разговор.

Може ли президентът да го води? За съжаление, той е някаква странна символна фигура. Но поне на нивото на езика може да заяви от името на кого ще иска да говори, така че хората да могат да се разпознаят в него, вместо да се води абстрактен разговор за ценности.

И няма драма в това всеки да се разпознава по различен начин. Демокрацията предполага, че мога да живея заедно с хората, които президентът представлява, дори ако приемем, че той не представлява мен. Трябва да си даваме сметка за това.

Алексей, ти често си говорил по тези въпроси. Как обясняваш защо почти няма политическо представителство на бедните хора от малките населени места?

А.П.: За да има такова политическо представителство, трябва да има и ресурс. Бедните хора, когато нямат ресурс, много трудно могат да участват. За съжаление, политиката не може да се прави без ресурс. Няма как да имаш медийно време, няма как да организираш кампания. Дори обикалянето на страната изисква гориво.

За съжаление, дори БСП започна да казва: „Ние сме социалистическа партия, не сме сиромахомилска“. Това беше забележително. БСП се отдалечи от работещите бедни още преди Крум Зарков. Сега има опит за връщане към автентичното ляво.

Това също би било много интересно. БСП-София например излезе с призив за гласуване за Илияна Йотова и със слогана „Една от нас!“ – много интересен ход. Самата Йотова веднага след приключването на изборите първо благодари на БСП.

Предстои да видим дали БСП ще успее да се обнови. Крум Зарков не спира да обикаля страната, да създава нови организации, да привлича млади хора, да подменя с тях местните структури, да мотивира хората извън София.

Местните избори ще бъдат ключовият вододел, който трябва да дочакаме, защото съм напълно съгласен с казаното от Мила.

Вотът през последните няколко години в България – и този, и предходният на парламентарните избори – беше анти вот. Хората гласуват срещу „сглобката“, независимо как е опаковано това понятие. Гласуват срещу онова, което се е превърнало в синоним на политическата безпринципност.

Има различни форми на корупция. Когато Радостин Василев пусна записите и цяла България чу как Кирил Петков обяснява как шест месеца ще тупат топката и ще влачат нещата, как ще пази Бойко Борисов, как ГЕРБ е публичният имидж на врага, но всъщност са в една лодка и отбор – това също е вид корупция. Да излезеш и да говориш едно, а да правиш друго.

Струва ми се, че това е друг разговор. Говорим за президентските избори…

М.М.: Да, но само за секунда искам да кажа нещо за „сглобката“. Страхувам се, че ние не помагаме за създаването на политически живот, който да дава добри, ефективни резултати за хората, гласуващи за политиците си. Не помагаме с непрекъснатото истеризиране около принципи, ценности и всякакви подобни неща.

Логиката на демократичната политика е, първо, че тя се прави от политически партии. И моята новина за гражданите, които искат да бъдат граждани, е, че с акта на гласуване, с излизането на площада и с всичко останало те също правят политика. Можем да ги наричаме политици, а не партийци, но те са политически действащи лица. Имаме нужда от политически партии.

Второто много важно нещо е, че демокрацията се случва чрез компромиси. Когато започнем да налагаме думата „сглобка“ вместо думите „компромис“ и „коалиция“, нищо добро не ни предстои.

„Сглобка“ е дума, която се превърна в синоним на коалиция и доби гражданственост, защото беше удобна за подигравки с коалицията.

М.М.: Не е синоним. Тя е пейоративна дума, която превърна коалицията в нещо лошо по определение. А това не е демокрация.

Демократичният политически процес предполага, че не избираме между доброто и злото, а между различни политики – между политики в интерес на едни групи и политики в интерес на други групи. Толкова е просто.

През цялата предизборна кампания време като лайтмотив звучеше тезата на Илияна Йотова за единството. Възможно ли е президентът да бъде обединител, или ще бъде изразител на разколите?

А.П.: Според мен стремежът ще бъде тя да бъде обединител. Моето усещане е, че ролята на Кирил Вълчев в случая е такава – човек, който създаваше клубовете на БТА и има досег с общностите извън страната, беше потърсен като относително неутрален и обединяващ.

Истината е, че много хора не знаят какво се случваше зад кулисите. През годините на мандата между Румен Радев и Йотова имаше много моменти на напрежение и несъгласие. Особено по въпроса за Истанбулската конвенция – тя беше категорично „за“ и тогава срещна силен ретрограден, консервативен отпор от много кръгове.

Надявам се, че тя ще се опита – и това е в неин интерес – да бъде обединител в смисъл на обединяване около интересите на хората.

Първо, предстои да видим какво ще се случи. Нейният мандат не беше пълен и протече в контекста на предстоящи избори. Не можеше да прави много смели ходове или резки изказвания, нито да се еманципира твърде много от Румен Радев и „Прогресивна България“, защото БСП нямаше потенциала да спечели изборите сама.

Любопитно ще бъде да видим какво ще се опита да направи сега.

А местните избори ще бъдат важни и по друга причина – Румен Радев трябва да се опита да създаде структури.

Мила, как президентската институция може да достигне до хората извън големите градове – до ромските общности, до българските турци, до помаците, до бедните периферни райони?

М.М.: Ако президентската институция има интерес и кауза да направи това, не мисля, че ще има някакъв проблем. Знаем къде са локализирани голяма част от маргинализираните групи. Няма никакъв проблем президентът буквално да отиде там и например да произнесе годишното си обръщение от читалище или училище в ромски квартал.

Не става дума само за това. През 2001 г. царят влезе в гетото в Буковлък, но от това нищо не последва.

М.М.: Точно така. Затова ще продължа нататък: преди да искаме от президента да бъде обединител или изразител, трябва да си дадем сметка, че един президент не може да изразява нещо, което го няма. А работата по обединяването е наша.

Всъщност отговорността на онези, в чиито интереси текат промените – със сигурност през последните 30 години, ако не и повече – е да се опитаме да предоговорим някакво общо място, да намерим нещо, което може да се нарече общ интерес. Вместо да говорим абстрактно за национален интерес, за който никой не знае какъв е.

Работата по обединението е по-скоро работа на място, работа между хора, които не се харесват, но трябва да се научат да си подават ръка някъде по средата.

А.П.: Понеже два пъти споменаваш помаците, искам да обърна внимание на кампанията на Йотова. Тя започна на 4 октомври с посещение в Гоце Делчев, който се смята за терен на двамата – Гюров и Кандев, тъй като е тяхното родно място. Тя започна именно оттам. На първия тур резултатът ѝ в Гоце Делчев беше по-висок от този на останалите кандидати. Кампанията ѝ завърши в Смолян.

Тоест, ако си представим районите, в които живее част от помашката общност – защото има такива и в Стара планина, – тя започна с тях и в известен смисъл завърши с тях.

Не можем да подценяваме кампанията, проведена на място. Тя включваше срещи с много хора, не беше TikTok кампания, нито онлайн кампания. Беше силна реална кампания – нещо, което така наречената градска десница, за да не използваме определението „демократична общност“, подцени.

Действително младите гласуваха за другия кандидат. Резултатите показват, че са го харесали. Но младите са малък дял от населението, което гласува. Може би това е инвестиция в бъдещето и след 20 или 25 години ще промени картината на вота. Но сега над 30% от гласоподавателите са на възраст над 60 години. При тях избирателната активност често е по-висока, отколкото при младите, а Йотова имаше много добре насочена кампания.

Другият въпрос е какъв ресурс е използван и дали е използван държавен ресурс, защото не беше съвсем ясно кога тя се появява като президент и кога като кандидат. Имаше смесване, имаше нечиста игра от тази гледна точка.

Но в същото време не можем да подценим факта, че тя действително се срещаше с хората. Мога да ти покажа в Нови пазар къде се срещаше с местните общности. Кампанията беше много добре насочена към тези групи. Не бива да подценяваме работата по места.

Следила съм репортажите, но не съм могла географски да отчета къде точно е ходил кандидатът за президент. Така че ти попълни моите бели петна.

М.М.: По време на кампания кандидатите винаги говорят за обединение и демонстрират някакви форми на единство. Въпросът е какво се случва отвъд кампанията и дали някой се опитва да разговаря с хората, които не са на неговото мнение.

Струва ми се, че именно това е важният знак за воля за обединение. Не знам дали новият президентски екип ще го направи. Искрено си пожелавам да го направи, защото това би дало надежда. Ще видим.

Наблюдаваш ли социална дистанция, класови различия? Неспособни ли са софийските елити да видят проблемите на хората извън себе си, извън столицата? И ако да, на какво се дължи това?

М.М.: Как да кажа? Разбирането на проблемите на другия липсва и в двете посоки. Нито едните разбират другите, нито обратното. Незнанието и непознаването на живота на другия са толкова силни, че ние нямаме места за среща между сити и гладни хора.

Нямаме как да се разбираме, нямаме как да проявяваме истинско разбиране един към друг, защото дори абстрактно да се опитваме, не можем да си представим живота на другия. Не го виждаме пред очите си, за да можем автентично да кажем: „Тук има такъв и такъв проблем, нека да направим това и това“.

Спомням си колко се забавлявах преди години, когато Орлин Спасов разказваше – от него знам този разказ – за студенти в скъп американски университет, които трябвало да говорят за бедността. И те обяснявали: „Ами бедността… всичко им е бедно на хората – и къщите им са бедни, и прислугата им е бедна, и колите са им бедни“.

Ние малко така разказваме. И пак казвам – това е нормално, защото нямаме публични институции, които да създават места за среща.

Алексей, съгласен ли си? Искам да затворим този проблем с въпроса какво не вижда София, когато говори за провинцията, и какво не вижда провинцията, когато говори за София?

А.П.: София не вижда много неща. По тези въпроси сме разговаряли и извън политиката. Аз например съм много възмутен от картографирането на социалните услуги и от подзаконовите нормативни актове, свързани с него.

София не може да си представи структурите на неравенството. Тя живее в балона на меритокрацията, който казва: „Който иска, може да го направи“. Не, не може! Защото извън София ги няма частните уроци, липсват ресурсите, липсват дори хората с висше образование.

Няма да назовавам конкретни общини, за да не се сърдят хората, но има общини в България, в които кметът е с основно образование, а най-големият специалист е със средно. Когато видят таблица в Excel, изпадат в паника, а вие очаквате от тях да кандидатстват за публични ресурси и ги питате: „Защо се оплакват, нали имат шанс?“.

Нямат шанс!

Нямам носталгия по комунистическия режим, нека да го кажа ясно. Но едно от нещата, които тогава се правеха, беше да се установи къде има нужда от висшисти и да бъдат изпращани там. Германия прави това по различен начин. Ако има нужда от висшисти в Рощок, създава институт и привлича висшисти.

У нас има цели райони, които губят хора с висше образование с такава скорост, че този процес не може да бъде наваксан.

Не достигат учители, медицински сестри, лекари, социални работници. В София това трудно може да бъде осъзнато, защото тук има частни клиники, болници, училища, уроци, школи – всичко. За София това не е проблем.

Оттук казват: „Имате ги в съседната община“. Но до съседната община трябва да се пътува. Няма градски, междуградски, междуселски или междуобщински транспорт. Това изисква инвестиции в бензин и гориво, които хората с ниски доходи не могат да си позволят.

Мила, какво е новото, което се случи на тези президентски избори?

М.М.: Нека рационализирам казаното от Алексей. На нас ни е много лесно да говорим за европейски ценности, но тук става дума и за европейски фондове. Ако видите как се разпределят те, ще установите, че най-големият дял отива за София. Тогава не е изненадващо, че ние толкова обичаме Европейския съюз.

Може би един от начините да се обединим е да започнем да разпределяме европейските фондове по-справедливо в регионален план. А ако някъде няма капацитет за изготвяне на проект, София може да помогне и да го направи от името на тези места.

Алексей, според теб какво ново ни показаха тези президентски избори за обществото ни? Какво вече не можем да обясним със старите политически разделения?

А.П.: Какво ново ни показаха? Признавам си, че не виждам нещо ново. По-скоро съм отчаян.

Отчаян съм именно от това, че непрекъснато се говори каква не трябва да бъде кампанията, че трябва да забравим нападките ad hominem, да говорим за политики, да имаме ясни тези и позиции, които не са личностно ориентирани и не стъпват върху идентичността. Но това просто не се случва.

Не виждам нищо ново и от тази гледна точка.

Ако не бяха кметските избори, щеше да бъде изненада резултатът в 25-и МИР – фактът, че част от София вече не гласува център-дясно, ако можем да го определим така. Но аз не виждам кой знае каква изненада. Колегите го бяха прогнозирали предварително, а данните за демографските нагласи потвърдиха тези прогнози.

Мисля, че социолозите от агенциите този път си свършиха прекрасно работата, макар че хората са склонни да ги обвиняват за много неща.

Защо беше толкова ниска избирателната активност? Това не е новото на тези президентски избори.

М.М.: Да, но като че ли това е единствената изненада. Иначе бях изненадана от това какви стари думи и стари призраци бродеха из кампанията – и от едната, и от другата, и от третата страна. Политическият език, на който се говореше, беше изключително нафталинен. Даже не можах да разбера откъде се взе.

Струва ми се, че и това е част от обяснението за ниската активност. Наред с всички останали фактори: от една страна, отвращение и оттегляне на част от протестния вот заради Румен Радев; от друга – успокояване, защото има стабилна власт.

Това са наслагващи се причини. Не мисля, че трябва да търсим само едно обяснение защо мнозинството от хората не излязоха да гласуват.

Струва ми се, че трябва да заложим най-вече на следното: когато гражданите не виждат залог за себе си в едни избори, няма особена причина да отидат да гласуват.
В медиите