Гърция ще повлече надолу най-напред френските банки; германските банки няма да избегнат удара и всички вкупом ще довършат Италия. Италия има шанса да бутне Испания в пропастта, Португалия ще последва Испания, а Ирландия – Португалия… След което банките на континента ще затворят врати, а банкоматите ще спрат работа. Супа за бедни ще започне да се раздава по улиците на Рим… Когато Гърция просрочи задълженията и безусловно капитулира, в Люксембург ще се събере Комитет за европейско спасение, който да отмени всички договори.
Така известният британски историк Норман Дейвис описва как в един бъдещ учебник по история ще изглежда залеза на Европа, който се разгръща в момента пред очите ни [1]. Аз допускам, че Дейвис греши поне в едно: няма да има Комитет за европейско спасение, който да закопае ЕС, нищо толкова драматично няма да се случи. Но подозирам, че той е прав в настояването си, че един „свят от вчера” е на път да изчезне, още преди да осъзнаем, че той залинява.
Когато човешки сътворените светове от политически и културни хитрости изчезват, това става наистина бързо. И ето че Европейският съюз, такъв, какъвто го познавахме само преди една или две години, изчезна. Елитите са в безпътица, обществеността губи търпение. Официалната мантра на елита на Европейския съюз, че тъкмо европейските граждани ще спасят съюза, е толкова отчаян вопъл, че само малцина привилегировани и космополитни европейци си представят, че техните лидери са способни да преповторят мерките на Александър Хамилтън за федерализация на американския дълг след Войната за независимост като начин да се акушира една успешна пан-европейска система на управление [2]. Александър Хамилтън едва ли ще спаси еврозоната, а в крайна сметка има твърде малко европейски граждани. Настоящите граждани на всяка европейска страна са много по-склонни да разрушат онова, което е останало от „Европа”, ако им се удаде удобен случай, независимо дали говорим за социологически проучвания или за възможностите на улицата. Сегашната криза по един болезнен начин показа, че независимо от цялата реторика на солидарността, на която се наслушахме, готовността на европейските общества за споделяне на тежестите не надхвърля националните граници.
Нека назовем направо проблема: реалната криза в Европа е не само финансово/икономическа, а e по-дълбока социално/политическа криза, чието финансово/икономическо измерение е само симптом. Тази по-дълбока криза е възникнала не защото има демократичен дефицит между центъра и отделните части на ЕС или пък защото сегашните европейски лидери са по-малко отдадени на автентичния федерален съюз, отколкото техните предшественици. Тя е възникнала заради кумулативно-драматичната трансформация на самия характер на европейските либерални режими. Европейският съюз не може да бъде спасен от своите граждани, защото няма такова нещо като европейски демос, нито пък може да продължи да оцелява като елитарен проект, защото кризата остро ускори процеса на разпад на демокрациите, ръководени от елитите в Европа.
Петте революции на демократичния парадокс
Основният политически парадокс на нашето време е този: ключовите фактори, които доведоха до първоначалния успех на европейския проект, в момента блокират решенията на настоящата криза. Кризата на доверие в демократичните институции на Европа е резултат не от провала на демократизацията или на интеграцията на общностите, а от извънмерния и небалансиран успех и на двете. Със своята книга Културните противоречия на капитализма, която имаше шумен успех, Даниел Бел се превърна в носител на прискръбната вест, че институциите могат, дори неволно, да подемат атака срещу собствените си основания.
При това Бел не е единственият и дори не е най-далновидният пророк. Преди три десетилетия Лешек Колаковски написа следното:
Когато – след дългогодишно прекъсване – отново преглеждах труда на Попър „Отвореното общество и неговите врагове“, направи ми впечатление, че атакувайки тоталитарното движение и тоталитарната идеология, авторът напълно подминава другата, вътрешната страна на заплахата. Имам предвид това, което може да бъде наречено самоотравяне на отвореното общество, т.е. не само вродената слабост, от която страда демокрацията, когато трябва със собствени, демократични средства да се защити от вътрешните заплахи, а преди всичко процеса, при който разширяването и последователното прилагане на либералните принципи ги превръща в противоположност на самите себе си. [3]
Тезата на Колаковски за самоотравянето на Отвореното общество е критично важна за разбирането на сегашните проблеми, с които се сблъсква Европа. Можем да мислим това самоотравяне като нежелано последствие от петте революции, които разтърсиха света от 1968 г. насам:
- Културната революция от 60-те години, която делигитимира социалните йерархии и индивидуалния човек като център на политиките;
- Пазарната революция от 80-те години, която делигитимира държавата като основен икономически актьор;
- Източно/Централноевропейските революции от 1989 г., които по някакъв начин сдобриха културната революция на 60-те години (отхвърлена от десните), с пазарната революция на 80-те години (която пък беше отхвърлена от левите) и по този начин убедиха всички нас в аиститоричната хипотеза, че либералната демокрация е извън времето (краят на Историята, какъвто го виждахме);
- Революцията на 90-те в комуникациите, която дойде с бързото ускорение на кибер-технологиите, а не само с интернета;
- Революцията на 2000-та година в невронауките, която промени нашето разбиране за това как съществува човешкия мозък и даде още по-систематична възможност за манипулация на емоциите, с които може да бъде заместена рационалността в сърцето на демократичните политики.
В своя ранен стадий всяка от тези пет революции задълбочи демократичния опит. Културната революция разпадна авторитарното семейство и придаде ново значение на идеята за индивидуална свобода. Пазарната революция спомогна за глобалното разпространение на демократичните режими и за колапса на комунизма. Революциите от 1989 г. разпространиха и задълбочиха европейския демократичен опит и откроиха една съществена черта на европейската сигурност. Интернет-революцията даде на гражданите нов достъп до информацията и непознати възможности за изразяване, като обогати нашето мислене за обществото, дори и с това, че предифинира самото понятие за политическа общност. Споделянето на информация и образи е предизвикателство пред физическата принадлежност към някаква общност като доминираща форма на социална солидарност. Новите невронауки за мозъка възстановиха възхитата от ролята на емоциите в политиката и в политическия живот.
Парадоксално, тези пет революции са в основата на настоящата криза на либералната демокрация в Европа (и може би не само в Европа). Културната революция ограничи залеза на споделеното чувство за цел и по този начин оспори самата управляемост на модерната демокрация. Политиките на 60-те също прераснаха в съвкупност от индивидуални претенции спрямо обществото и държавата. Политиките на идентичност, независимо дали намират израз в термините на етничност, пол или сектански идентичности, колонизираха публичния дискурс. Сегашният ответен удар срещу мултикултурализма е пряк резултат от политиките на 60-те години, целящи да формулират една споделена визия за обществото. В Европа има възход на антиимигрантски национализъм, но само една малка част от него трябва да се възприема като опасна тенденция, доколкото той се корени в едно дълбоко и легитимно желание за общност и общ живот, в рамките на една интегрална култура; не е честно да го характеризираме единствено като първична антиимигрантска ненавист срещу чужденците. Възходът на понякога доста гневния популизъм в Европа показва, че тези конфликтни претенции на модерните общества могат да бъдат разрешени единствено с ограничаване на демократичните политики до политиката на права.
Пазарната революция на 80-те години направи обществата по-благоденстващи и по-взаимосвързани от всякога, но разруши позитивната връзка между разпространението на демокрацията и разпространението на равенството. От късния XIX в. до 70-те години на ХХ в. напредналите западни общества се развиваха в парадигмата на все по-малкото неравенство. Появата на глобалния капитализъм преобърна тази тенденция, което доведе до обсесия от богатството и зараждане на антиправителствена страст в сърцето на кризата на управляемостта на днешните западни демокрации. Има някаква ирония в това, че новият хипер-консумеризъм дойде след западната победа над марксисткия материализъм, а бунтът срещу елитите се дължи на факта, че мнозинството обикновени граждани смятат, че политическите и социални промени на „неолибералните десетилетия” са привилигеровали елитите за сметка на разходите на всички останали. В този прекрасен нов световен пазар елитите свободно нарушиха идеологическите, националните и общностните ограничения и построиха офшорна икономика, отличаваща се с много бързо освобождаване от такси чрез мрежи, които включват трилиони долари, които са достъпни само за най-богатите. Резултатът е, че докато по време на Голямата депресия повечето хора бяха загубили вяра в пазара, но не и в правителството, а през 70-те и 80-те години загубиха доверие в правителството, но пък възвърнаха вярата си в пазара, то днес хората нямат доверие нито в едното, нито в другото.
С обявяването на демокрацията за нормално състояние на обществото и с ограничаването на демократизацията до имитация на институционални практики в развиващите се демокрации, новата централноевропейска пост-комунистическа идеология извърши два гряха. Тя тривиализира напрежението между демокрацията и капитализма, което е вътрешноприсъщо и даже необходимо на всички пазарни демокрации, нещо, което превърна демокрацията от общество на избора в единствено легитимен избор за цялото човечество. Демокрацията изгуби своите критици, като с това изгуби и своя творчески потенциал, без да изгуби вътрешните си противоречия или своите врагове.
Интернет-революцията фрагментира публичността и преначерта границите на политическите общности. Иронията тук е, че свободният поток от информация се превърна в торент, който заплашва да помете целия контекст и всички нюанси в публичните дискусии. Социалните медии може би овластиха хората да се изправят срещу властимащите (което е спорно), но не придадоха допълнителна сила на делиберативния и представителен процес на демокрацията. Те показаха, че могат да смажат едно общество, както стана в Египет, но не и че могат да допринесат за изграждането на ново общество на негово място.
Бързият напредък в когнитивните науки ни помогна да разберем как хората мислят, но това ново познание заплашва да се превърне в могъщ инструмент за манипулация. Нещо, което е радикален разрив с просвещенската традиция на политики, базирани върху идеи, което ще превърне Карл Роув, а не Карл Попър в аватара на нео-демократичните политики на ХХI в.
Накратко, стигнахме до това, което Александър Гершенкрон нарича „възлова точка”. За един относително кратък период станахме свидетели и едновременно с това участвахме в естетическото, идеологическо и институционално предифиниране на значението на демокрацията и на европейското общество. Това предефиниране се случва и в момента, то продължава, но разминаването между нашите политики и нашата социална реалност вече ни дойде до главата. Настоящата криза не е само криза на банките или парите. Тя дори не обхваща единствено институционалните дефицити на Европа. Тя е много по-дълбока.
Новият популизъм
През 60-те много либерали се опасяваха, че европейските демократични институции ще се превърнат в заложници на авторитарните култури, от които така или иначе са произлезли. Втората световна война, войната, в която повечето европейци се бореха за не или анти-демократични режими, разруши тези режими, но не и нагласите, залегнали в основата на тези режими, които ги определяха и поддържаха. Днес ние имаме обратния проблем: редът не разрушава свободата; свободата разрушава реда. В днешния Европейски съюз правата на гражданите са защитени, хората имат достъп до повече информация и са по-свободни да пътуват и да практикуват своя начин на живот. Но тези свободи постъпателно парализираха европейските демократични институции през последните четиридесет години. Демократичните общества станаха по-неуправляеми, а идеи за общностен живот и публичен интерес все повече липсват. Доверието в политиците достигна своето ново дъно.
Днешната европейска икономическа криза създаде две съвсем различни концепции за демокрацията. В страни като Германия публичното влияние върху демократичната политика се увеличава; в страни като Гърция и Италия публичното влияние върху процеса на взимане на решения, особено на икономически решения, намалява. Това, което Берлин и Париж имат да предложат на гражданите в Италия, Гърция или Испания, е демокрация, в която гласоподавателите могат да променят правителствата, но не и основните икономически политики на тези правителства. Логиката на подобни предложения за засилване на еврото виртуално изважда цялата икономическа политика на взимането на решения извън електоралните политики и изправя гражданите в задлъжнелите страни пред доста непривлекателен избор – между „демокрация без избори” или „окупиране на улиците”. [4]
Резултатите на това преобръщане са толкова странни за нас, че изпитваме затруднение как да наименуваме и разпознаем това, което виждаме. Много често дори не виждаме какво точно се случва. Подобно на „слепците” на Жозе Сарамагу от неговия роман „Виждане”, европейците изглеждат все по-аполитични, но техният отказ от всичко онова, което им е останало от техния национален електорален процес, е дълбоко разрушително. Те все по-често излизат на улиците, а не до гласоподавателните урни. Те атакуват капитализма с морални, а не с политически аргументи. Те възприемат своя лагер като алтернатива, но не са в състояние да назоват онова, зад което техният лагер застава. Те нямат лидери, защото отказват да бъдат последователи на когото и да било.
Може би най-странното нещо при днешните европейски бунтовници е, че те се стремят да съхранят старото статукво; по този начин днес сме свидетели на една преобърната 1968 г. Тогава студентите по улиците на Европа даваха израз на своето желание да живеят в свят, различен от този на техните родители. Сега студентите декларират правото си да живеят в същия свят, в който са живели техните родители, ала се страхуват, че това е вече невъзможно. Изправени пред избора между отваряне на границите, запазване на просперитета и затваряне заради защитата на културната идентичност на своите общества, те избират и двете: просперитет и една Европа-крепост.
Европейската демокрация в този смисъл не е застрашена от възхода на антидемократични алтернативи; тя е в капана на напълно демократичното желание на своите граждани да не изберат „нищо от това, което е на масата”. Пиер Розанвалон твърди:
Функцията на опозицията все по-често намира израз в термините на „обвинителния акт” (по модела на големите английски политически процеси от XVII и XVIII в.), засенчвайки представата за политиките като съперничество между различни програми. Фигурата на гражданина като гласоподавател днес все повече и повече е превзета от образа на гражданина като съдебен заседател. [5]
Това обяснява защо повечето пан-европейски гласове прерастват в референдум върху дерайлирането на идеята за „Европа” като конструкт на елитите, от елитите и за елитите. Но нито един от тези гласове – включително френското и холандското „не” на референдума за Европейска конституция – не попречиха на европейския елит да придвижи своя проект напред. Резултатът е, че в периферията на европейските общества сега се натъкваме на дълбоко недоверчиви и конспиративни умове, на неудобни малцинства, които се страхуват от бъдещето. Страхът от политиките има последствия, които добре познаваме.
Нека имаме предвид следното: едно изследване на общественото мнение от февруари 2011 г., посветено на идентичността и екстремизма, показва, че голям брой британци са готови да подкрепят една антиемигрантска и националистическа партия, стига тя да не се обвързва с насилие и фашистка символика. Във Франция проучване на общественото мнение от март 2011 г. показа, че Жан-Мари Льо Пен би могъл да бъде един от двамата победители в първия кръг на президентските избори. През май 2011 г. Институтът „Форса” показа, че крайно десните идеи се харесват на неочаквана голяма част от германското население”. Около 70 % от анкетираните смятат, че Германия дава твърде много пари на Европейския съюз. Почти половината от тях искат Германия драстично да намали емиграцията. Тридесет на сто заявяват, че искат една „независима Германия, извън еврото, над която ЕС да няма никакво правно действие”.
Неочаквано крайно десните идеи се сдобиха с внезапна подкрепа и от център-дясно, и от крайно ляво. В Дания, Швеция, Холандия, Австрия и Финландия антиимигрантските партии вече са достатъчно силни, за да преначертаят националните политики. В Централна и Източна Европа страхът от имигрантите не е основен политически въпрос, защото там има по-малко имигранти. Но нивата на ксенофобия и расизъм са все пак поразяващи. На практика те са дори по-големи, отколкото в Западна Европа, въпреки липсата на голям брой имигранти. През 2011 г. изследване, проведено в осем европейски страни от фондацията „Фридрих Еберт”, показа, че 77% от унгарците възприемат имигрантите като пречка пред държавата на благоденствието, както и че мнозинството унгарци и поляци са против интеграцията на чужденците в своите местни култури. Едно по-късно изследване сочи, че проспериращите европейци са сред най-песимистичните граждани на планетата. В края на миналия век европейците виждаха себе си като големите победители от глобализацията. Днес мнозинството европейци виждат себе си като губещи от същите тези тенденции. [6]
Тези изследвания не са просто резултат на колективна национална невроза. Навсякъде в западните части на Европа интегралните исторически общности станаха свидетели на това как техният контрол над всекидневния живот все повече и повече ерозира, доколкото решенията се взимат от Брюксел, Европейската централна банка или корпоративните централи по цялото земно кълбо. В същото време тези общности бяха дестабилизирани от имигрантите, които са не само многобройни, но и толкова културно обособени, че не се поддават на асимилация. Навсякъде в Западна Европа заплашените мнозинства действат като огорчени малцинства. За реалната или въобразена загуба на контрол над своя живот те обвиняват конспирацията между космополитните елити и имигрантите, чието развитие е все още на племенно равнище, но които отказват да заложат на автентичната социална интеграция, такава, каквато я разбира мнозинството. По различни начини и по различни причини както космополитните елити, така и племенните имигранти адвокатстват за един „свят без граници”, от който обикновените хора започват все повече да се страхуват и мразят.
Така, колкото и да е иронично, европейските демократични институции са по-отворени от когато и да било, но и се ползват с все по-малко доверие. Демократичните елити са много по-меритократични отвсякога, но и предизвикват все повече недоволство. Нашите общества са все по-отворени и по-демократични отвсякога, но и все по-малко ефективни. Европейският съюз, който не може да се удържи като елитарен проект, но и не може да оцелее като демократичен проект, започва да зависи от раждането на европейски демос или от съхраняването на демокрации, контролирани от елитите. Демокрацията без демос обаче има много по-малък шанс да оцелее, отколкото общата валута без общ валутен резерв.
Процесът на европейската интеграция успя да делегитимира европейските национални държави, но се провали в опита си да създаде общоевропейско публично пространство и общоевропейска политическа идентичност. Популисткият откат от Европейския съюз в този смисъл е равносилен на преутвърждаването на по-дълбоки културни идентичности в рамките на отделните европейски страни. Това движение ориентира европейските политики към това да бъдат по-малко включващи и може би по-малко либерални в дефинициите за политическа общност.
Обществата в много европейски държави се страхуват от застаряването и намаляването на броя на населението. Те се страхуват, че имигрантите от етническите малцинства превземат техните страни и заплашват техния начин на живот. Те се страхуват, че европейският просперитет вече не е гарантиран и че европейското влияние в глобалната политика залязва. Противно на очакванията на мнозина политически наблюдатели, икономическата криза не само, че не отслаби, а даже засили симпатиите към политиките на идентичност. Ксенофобската десница, а не егалитарната левица, се възползва повече от кризата в чисто политически смисъл. Все още трябва да бъдем бдителни в тази насока. Ясно очертаното разделение ляво-дясно, което структурираше европейските политики след Френската революция, постепенно започва да се размива. С изгрева на десния популизъм по начин, непознат от 20-те и 30-те години, пролетарските движения днес са отговорни за това, че са съзнателно превзети от антилиберални лидерства. Заплашените мнозинства – тези, които имаха всичко и по тази причина се страхуват от всичко – се проявиха като основна сила в европейските политики. Новопоявяващият се антилиберален политически консенсус не се ограничава с десния радикализъм; той обхваща трансформацията на европейския мейнстрийм сам по себе си. Не екстремистите са тези, които заплашват Европа; истинската заплаха е в това, което мейнстрийм-лидерите вече не казват – например, че различието е добро за Европа.
Заплашените мнозинства понастоящем са изразители на един автентичен страх – че те започват да стават все по-губещи от глобализацията. Глобализацията може и да е допринесла за разцвета на една много голяма средна класа извън развития свят, но тя ерозира икономическите и политически основи на обществата на средната класа в следвоенна Европа. В този смисъл новият популизъм представлява не губещите днес, а в перспектива тези, които ще губят утре.
Новият популизъм драматично се различава от традиционните популистки движения на XIX и XX в. по своя език, политически цели и идеологически източници. Той не въплъщава надеждите на репресираните, а по-скоро фрустрацията на овластените. Това не е популизмът на „народа”, държан в робство, както беше в романтичното въображение на националистите преди век и половина, а популизмът на прагматичното оплакване на мнозинствата, какъвто го виждаме да се проявява днес във всекидневно публикуваните изследвания на общественото мнение. Това е нов вид популизъм, за който историята и досегашните прецеденти съвсем слабо са ни подготвили.
Новинарските медии говорят за банки, дефицити и френско-германското несъгласие по фискалната политика. Те говорят за доброжелателни технократи и разгневени младежи. Някои от тях даже са готови да приемат, че единната валута е обречена на провал в по-голяма степен, отколкото с две дузини отделни национални валути. Истински вярващите в европейския проект обичат да ни припомнят, че през десетилетията Европа нееднократно е приличала на човек, който се опитва да прекоси бурна река, като отчаяно се олюлява, пристъпвайки от една на друга скала, но че всяка криза се е разрешавала, и то по начин, който е помагал да се напредне към брега. Ето защо днес ние имаме основание за притеснения, но нашето нетърпение и нашата тревога са горивото, което ни дава шанс да стигнем до следващото успешно ниво.
За съжаление, няма повече скали и пред нас вече няма бряг. Този път най-основното прекъсване на целия европейския проект – фактът, че демосът трябва да предхожда, а не да следва държавната структура и икономическата интеграция – е възелът на проблема. Нека бъдем по-ясни: появата на либерални демокрации, контролирани от елита, направи европейската демокрация възможна и успешна. И тъкмо трансформацията на тези режими, белязани от възхода на един нов популизъм обяснява защо Европа е в беда днес. Истинската причина за европейската икономическа криза е, че вече няма нищо, което да е достатъчно като социална основа за политическите и икономическите конструкции на европейските елити. Успехът на демокрацията в Европа на най-елементарно ниво позволява на европейските народи да изразят своето несъгласие, ако не към самия проект, то към целия спектър на неудобства, създадени от него. В това е реалната криза на Европа и тя е криза на политическата култура. Всичко останало е за отклоняване на вниманието. Единственият начин да се спаси европейския проект е той бъде създаден наново.
[1] Norman Davies, “Diminished and disdained, the Euroland will yet defy the skeptics”, Financial Times, October 28, 2011.
[2]. Harold James, “Channeling Alexander Hamilton”, The American Interest (January/February 2012).
[3]. Лешек Колаковски, „Самоотравянето на Отвореното общество”, в: Политиката и дяволът, София, Панорама, 1994, с.164
[4] Ivan Krastev, “The Balkans: Democracy Without Choices”, Journal of Democracy (July 2002).
[5] Rosenvallon, Democracy Past and Future (ColumbiaUniversity Press, 2006), p. 244.
[6] Global Barometer of Hope and Despair for 2011.
„Портал за култура, изкуство и общество", 11.09.2012