Интервюто на лидера на „Атака” Волен Сидеров при Бойко Василев в „Панорама” напомни една паметна сцена от филма „Анализирай онова”. В нея психиатърът д-р Бен Собол (Били Кристъл) се опитваше да разбере дали мафиотът Пол Вити (Робърт де Ниро) е изпаднал в истинско психо-соматично вцепенение (кататония). За целта той дори го прободе с игла, при което Вити удържа на болката и не трепна.
По същия начин Бойко Василев боцкаше Волен Сидеров и тук, и там, но героят му не се издаде, дори когато стана дума за Ердоган и Турция. Разликата с филма е, че докато при Вити въпросът беше дали той е загубил разсъдъка си, при Сидеров се тестваше дали е напълно политически нормализиран. И двата експеримента дадоха първоначален положителен резултат.
Това на пръв поглед е добра новина и надежда за либералната демокрация по целия свят. Този опит показва, че антисистемните национал-популистки партии могат да бъдат нормализирани, като бъдат вкарани в подходящи институции. В българския случай това са парламента и правителството. Всъщност тези партии може би винаги са си били „нормални”? Може би са станали жертва на предразсъдъци, дискриминация и необективни медии? (Но да не се увличаме чак дотам в автохипнозата.)
Иван Кръстев в колонката си в Ню Йорк Таймс тази седмица разви идеята за „нормализацията” като алтернативна стратегия на „радикализацията” по отношение на национал-популизма. Либералната общност по света и в частност в Източна Европа трябва да предприеме нещо като терапия по контролиране на гнева. Вместо да възприема национал-популизма, както бик приема червения плащ, да се опита да го интерпретира в други познати и по-спокойни категории – като консерватизъм, страх от неизвестното, социален протест за равенство или просто копнеж по общност. Подложени на такава терапия, либералите биха се успокоили и спрели да вдигат шум срещу законно избрани правителства.
Парадоксално, според Кръстев, „нормализацията” ще нанесе смъртен удар на популизма, защото ще отнеме основния му мобилизационен ресурс – конфронтацията и разделението на хората. Както той правилно е забелязал, протестите в Полша (а да не говорим за Унгария) не смъкват доверието в национал-популистките управляващи партии, а само консолидират подкрепата за тях. След като „радикализацията” не работи, защо да не се експериментира с „нормализация”?
„Нормализирай онова” е добър лозунг за подобна операция.
Нормализация на страховете?
Нормализацията изглежда би трябвало да започне с признаването на „легитимността” на страховете, които национал-популистите раздухват. Основният страх е този от миграцията и „нашествието” на иноверци. Нормализацията изисква този страх да се приема за легитимен, дори когато нашествие няма. Легитимен е, защото по принцип нашествие може да се случи. А дори и да не може, достатъчно е, че много хора са убедени, че то може да се случи. Възприятието е реалност в политиката.
Веднъж като се признае, че страхът е легитимен, следва изработването на „мерки” срещу миграцията. За национал-популистите първата такава мярка е да има „патриот” (да използваме политически коректния термин) в правителството.
Най-важната мярка обаче е стената по границите. Може тя да е едноредна за по-икономично. Хубаво е да няма големи дупки под нея и да не може много лесно да се прескочи, но това са екстри. Тъй като нашествие така или иначе няма, важното е стената да е изградена най-вече в главите на хората.
Третата мярка е борбата с тези, които искат да наводнят страната с мигранти. Нашествие от мигранти няма, но това не пречи да има „план” за такова нашествие. Виктор Орбан стана шампион в борбата на „тихия фронт” и въобразяването на световен пробежански заговор. (Тази част малко трудно може да се нормализира, но със самовглъбяване и пределна концентранция може и да се получи.)
Освен страховете от миграцията, друг също толкова легитимен страх е, че нацията изчезва. Демографското въображение на популизма е катастрофично – два милиона са „загубени” и след петдесет години българи изобщо няма да има. Затова в страната не трябва да влизат много чужденци, а българите не трябва да излизат.
И т.н.
Нормализация на амбициите?
Освен страховете, сигурно ще е необходимо да се нормализират и амбициите на национал-популистите. Една от тях е, че най-добре се справяме с всичко сами в рамките на националната държава. Българският опит не е точно такъв, но пък фактите не бива да пречат на визионерството. „Европа на отечествата” е алтернативата, която се предлага от национал-популистите и ако нещо ще се нормализира, навярно трябва да се започне с нея. Самият Сидеров намекна, че в една такава Европа националната сигурност може да е общоевропейска задача. Подобни заявки идват и от Орбан. Като оставим настрана абсурдността Фарадж, Льо Пен и източноевропейските им партньори да организират обща отбрана и политика за сигурност на ЕС, нека да сложим идеите им – доколкото ги има – на нормалната маса за обсъждане.
Друга подобна амбиция е изграждането на общност чрез големи проекти, по възможност ядрени – като унгарския „Пакш 2” и нашенското “Белене”. Велики нации се строят с големи проекти, а не на парче – това също е нормално.[i]
Модус вивенди либерализъм
Този телеграфен преглед на някои от най-важните елементи от национал-популистката програма демонстрира, че призивите за тяхната нормализация са позакъснели. Тази нормализация – поне в Източна Европа – вече се е случила.
Надеждата е, че въпреки тези промени, Източна Европа ще продължи да се удържа в рамките на либералната държава с модус вивенди решения. В политическата теория модус вивенди е прагматично решение, което стъпва на противоречива и идейно неиздържана основа. В конкретния контекст модус вивенди означава, че идеологически национал-популистите може да са станали нова „нормалност”, но все пак на институционално ниво източноевропейските страни-членки на ЕС продължават да бъдат демокрации със система от конституционно защитени свободи.
Ако „нормализацията” търси подобно “решение”, тя може да се окаже опасно пожелателно мислене. В крайна сметка събитията в Унгария са достатъчно тревожни и показват, че „нормализацията” може да доведе до трайно окопаване на определени партии във властта и сериозна ерозия на демократичните свободи. Не е трудно да си представим, че при един слаб ЕС, страните от неговата периферия полека ще започнат да се путинизират и да се трансформират в автократични режими.
В този смисъл „радикализацията” по отношение на национал-популистите изобщо не трябва да се изоставя като стратегия. Тя е единственият механизъм, който може да покаже кога определени червени граници са били преминати. Показателен е примерът с оставката на Беата Шидло в Полша. Не може безнаказано управляваща партия в ЕС да толерира и дори донякъде да окуражaва провеждането на „Поход на независимостта”, съпроводен с расистки, антисемитски и ксенофобски лозунги. Ако и подобни действия се „нормализират”, преходът от модус вивенди либерализъм към авторитаризъм би бил гарантиран. Новият полски премиер Матеуш Моравецки изглежда по-умерен и изборът му показва желание за постигане на някакъв компромис с Европа. Но без постоянен и твърд вътрешен и външен натиск умереност от национал-популистите не може да се очаква.
В този смисъл нито алармизмът по повод на всяка стъпка на национал-популистите, нито „нормализацията” на основните им идеи изглеждат печеливши и оправдани стратегии. Ясно е, че Пол Вити не е в истинска кататония и не е сменил нрава си в затвора. Ако не бъде внимателно следен, от друга, той със сигурност ще се забърка в някоя каша.
Тази разумна предпазливост е естествената граница на всяка „нормализация”.
__________________________________________________
[i] Иронията настрана, но у нас по отношение на визията за бъдещето има възможност и за реален компромис с позициите на „патриотите”. Те разбират колко е важен ЕС за държави като България, не само заради кохезионните фондове, но и заради цялостната му модернизационна роля. Следващите седем години ще са ключови за България – при един устойчив и непрекъснат икономически растеж (който е много вероятен), България ще се доближи по развитие до средното за страните от ЕС, което тя не е постигала никога в историята си. Този шанс не бива са се изпуска и той трябва да стане основа за истински национален консенсус.
„Портал за култура, изкуство и общество", 09.12.2017