Западът е обхванат от Великата Фалшива Революция (ВФР): изблик на народен гняв под лозунга „Несвобода (антилиберализъм), неравенство (антиегалитаризъм) и небратство (всеки за себе си)!”. В неделя ще видим дали Бастилията ще падне, или все пак Макрон ще удържи Франция. В Америка и Великобритания революционерите са вече на власт. Опити за метежи имаше в Холандия, Австрия и къде ли още не.
Когато стане дума за народен гняв, левицата веднага наперва уши и заявява, че народът винаги е прав. С подобен демократичен труизъм трудно се спори, макар че нещата стават по-неясни, когато се попита „за какво точно е прав народът?”. Отговорите, които се дават в настоящия случай, обикновено са следните:
- Народът се бунтува срещу глобализацията и голямото неравенство, което е произлязло от нея и неолибералната политика.
Наистина електоралните профили на гласуващите показват, че това, което ги обединява, е страх от глобализацията и нейните различни проявления – имиграция, различни култури, социална промяна.[i] Но някакъв еманципаторски пиетет към равенство сред революционерите няма. Не случайно те си избират крайни консерватори и дори милиардери като Тръмп за свои представители, чиято първа работа е да намалят още данъците и дори да премахнат елементарните публични здравни услуги за най-уязвимите групи. Този факт показва, че ВФР е в сърцевината си антиегалитарна и в този смисъл не е наследник, а е по-скоро отрицание на 1789 г.
За да се обясни този парадокс на народните стремления, са предлагани всякакви аргументи, включително психологически. Според един от тях – засега най-креативния – народът се „идентифицира” със своя най-голям враг и затова се превъплъщава в типажи като Тръмп.[ii] Но това все пак е абсурдно. Много по-вероятно е, гласувайки за Тръмп, различни социални групи просто да искат да блокират обществена промяна и да запазят правата и привилегиите, които имат, като спрат достъпа на други до тях. Такива групи има в северните работнически щати на САЩ, Уелс и Северна Англия в Обединеното кралство и т.н.
Нещо повече, към тези групи от „народа”, трябва да се добавят и богатите опортюнисти, които смятат, че Западът трябва да се възползва още повече от привилегированото си положение, като извлече нови ползи за себе си от глобализацията. Това би станало, като се „изсмучат” глобалните капитали чрез квазиофшорен статут на Великобритания, САЩ, а защо не на Западна Европа като цяло, като същевременно се забрани предоставянето на блага на други, като се ограничи имиграцията. Програмата Тръмп е всъщност точно това – стена с Мексико, репатриране на капитали и предоговаряне от позиция на силата на всички търговски споразумения.
Тоест, макар че се осъществява в името на народа, ВФР всъщност разбива универсалното гражданство на отделни групи, класи, котерии, като сглобява най-неочаквани мнозинства на базата на обещания за запазени привилегии. И то без ангажименти към останалите, които спокойно могат да останат и без базови здравни осигуровки.
- Народът се бунтува срещу прекалената свобода на либерализма и мултикултурализма.
Второто обяснение на ВФР е културно – тя е протест срещу свободата. Според тази консервативна по своя характер теза, Западът трябва да разгради системите от универсални права, които сам е изградил, да ренационализира ценностите и да наложи по-сериозни форми на социален контрол над изразяване и сдружаване. Трябва да се елиминира „политическата коректност”, за да може публично да се заклеймяват хомосексуалистите например, както и да се ограничават възможностите им за обществена изява. Трябва да се забранят или ограничат другите религии за сметка на християнството. Трябва да се забрани имиграцията на мюсюлмани и т.н.
И тук, както по-горе, се получава парадокс – „освобождението” на народа преминава през ограничаването на определени права. Както в света на Оруел несвободата е свобода.
Макар че е много раздухван, този антилиберален дискурс не е водещото във ВФР, обаче.[iii] Ако тя разчита само на него, нейното влияние бързо ще се свие до традиционната ниша на неофашистки, расистки и крайнодесни партии, каквито винаги е имало в поствоенна Европа. В САЩ Ку Клукс Клан със сигурност подкрепят ВФР, но тя не е ККК. Със своя инстинкт Тръмп бързо разбра, че ако даде прекалена тежест на Банън и Брайтбарт, администрацията му бързо ще загуби доверие и ще се превърне в екзотична радикална секта.
В този смисъл антилибералните радикали са част от революционното мнозинство, но само част от него. Поради факта, че имат идеология, те са по-шумни и видими от останалите. Но ако останат само те, ВФР бързо би се спихнала, както се случи в Холандия: след целия „културен” антиислямистки шум, революционерите взеха около 20%.
Толкова същите биха взели и във Франция при една пропорционална система на представителство. Мажоритарните избори – и в англосаксонските държави, и в президентската надпревара във Франция и Австрия – ги изведоха близко до мнозинството, чрез прибавянето на групи, които изобщо не споделят антилиберални ценности.
- Народът се бунтува срещу наднационални политики и колективни форми на гарантиране на сигурност и права (тоест иска не братство, а всеки за себе си!).
ВФР е всъщност бунт срещу самата политика, доколкото тя е колективно действие в защита на обществения интерес. Политика има там, където хората заедно, чрез взаимодействие, решават своите проблеми. Там, където всеки действа само и изключително за себе си, имаме други форми на общуване – да речем пазар. ВФР е срещу политиката на наднационално ниво и това се вижда много ясно – революционерите са отявлени опоненти и на ЕС, и на НАТО.
По-интересното е, че ВФР е и срещу политиката на национално ниво. Недоверието на гражданите в политическите институции е добре известен факт, който ВФР капитализира. За целта революционерите парцелират, разпадат националната общност на заслужаващи и незаслужаващи групи, на патриоти и предатели. Вътрешната политика става различна от класическото понятие на Аристотел. За сметка на нея се налага оксиморонът на Карл Шмит – политиката е противопоставяне на „приятел” срещу „враг”. А врагът са ислямът, хомосексуалистите, чужденците, различните, инакомислещите и пр., и пр.
В този смисъл ВФР не е просвещенска революция като тази от 1789 г. или американската война за независимост, а е по-сходна с „революциите” от 20-те и 30-те години на XX-ти век в Италия, Германия и Централна Европа. Ето защо уточнението „фалшива” революция, или дори контрареволюция, не е произволно.
ВФР И ВЛИЯНИЕТО Й НА ИЗТОК
Ако Макрон спечели утре, пикът на ВФР ще е вече преминат: на Запад ще започне постепенно постреволюционно отрезвяване. Дори и Льо Пен да спечели, ВФР ще донесе една основна щета – разпадането на ЕС и НАТО. Това ще е тежък удар върху благосъстоянието на Запада и ако не бъде компенсирано от нова интеграционна вълна, е бърз път към неговия залез. Но в историята са се случвали и по-големи драми. В по-краткосрочен план един по-консервативен елит ще смени временно настоящия, но състезателният характер и плурализмът на политиката ще се запазят.
На Изток – в Русия, но и в части на нашия регион, ВФР ще има далеч по-трайни и разрушителни последици. Тук несвободата, неравенството и спасението поединично ще се превърнат в надпартийна държавна политика:
- антилиберализмът ще стане (монополна) държавна политика и опонентите му ще са подложени на различен вид гонения. Тази програма е вече изпълнена в Русия, а Унгария, Македония, Полша и други държави правят стъпки в тази посока;
- местните еквиваленти на Брайтбарт ще имат монопол в медиите. Медийният плурализъм е така или иначе под въпрос не само в Русия. Овладяването на медиите и налагането на ВФР идеология в тях може да стане технологически лесно и у нас;
- антиегалитарианството също е факт – Русия е една от най-олигархичните системи, познати в световен мащаб;
- недоверието във всякакви публични, колективни форми на взаимодействие извън семейството и племето също е широко разпространено и лесно може да стане монополна държавна политика. Заклеймяване на чужди агенти, пети колони, предатели и т.н. вече е част от публичния дискурс в много държави в региона. Ако ВФР успее на Запад, това ще стане единствената форма на политика тук.
ВФР в този смисъл не е ограничена до Запада. Напротив, поради плитките корени на либералните и демократичните институции на Изток, нейното разгръщане и екстремизация може да се очаква точно тук.
Затова сблъсъкът между Макрон и Льо Пен е от пряко значение и за България.
____________________________
[i] Изследване на фондацията Бертелсман показва, че водещото за популисткия вот в Европа е страха, а не определени културни ценности. https://www.bertelsmann-stiftung.de/fileadmin/files/user_upload/EZ_eupinions_Fear_Study_2016_ENG.pdf
[ii] https://www.opendemocracy.net/simon-tunderman/trump-s-paradox-critique-of-populism
[iii] Цитираното по-горе изследване на Бертелсман показва, че културното деление консерватори-либерали не обяснява популисткия вот в големите западно-европейски демокрации.
„Портал за култура, изкуство и общество", 06.05.2017