През 1991 г. пристигнах в Детройт и това бе първото ми посещение в Съединените щати. Домакините ни от несъществуващата вече Информационна агенция на САЩ бяха решили да покажат на мен и на другите българи от групата ни не само американската мечта, но и тъмната страна на Америка. Преди да тръгнем из града, бяхме инструктирани как да се придвижваме по местата, където ни дебнат опасности. Домакините съвсем ясно ни обясниха, че ако не искахме да станем жертви, не трябва да се държим като такива. Ходенето по средата на улицата и нервното търсене с поглед на най-близкия полицай само увеличава вероятността да попаднем в клопка. Дръжте се нормално, подчертаха те.
От избора на Тръмп за президент през 2016 г. ние, европейците, следваме същото правило по отношение на сериозната политика. Внимаваме да не изглеждаме като жертва с надеждата, че това ще предотврати опасността да станем жертви на грабеж в един свят, изоставен от досегашния му шериф.
След като президентът Тръмп започна да атакува международните институции и да изоставя съюзниците си от Сирия до Корейския полуостров, политиците от тази страна на Атлантика се опитват да следват трудна линия на поведение: от една страна, искат да се подсигурят, ако Вашингтон реши да обърне гръб на Европа, а от друга, да са сигурни, че поведението им няма да тласне администрацията на Тръмп да стигне още по-далеч.
Последицата е, че европейските политики към САЩ се колебаят между преувеличаването на нашите способности да се справяме сами и паническата преструвка, че всичко е както преди. Да вземем за пример скорошното изказване на френския президент Еманюел Макрон, че НАТО е в „мозъчна смърт“, и реакцията на германския канцлер Ангела Меркел, че „НАТО продължава да е от жизненоважно значение за нашата сигурност“.
На срещата на страните от НАТО тази седмица в Лондон с внимание ще се следят разногласията между президента Макрон и канцлера Меркел. Но под повърхността се очертава нов европейски консенсус за трансатлантическите отношения, който е знак за голяма промяна. Доскоро надеждите на повечето европейски лидери бяха обвързани с резултатите от президентските избори в Америка. Ако президентът Тръмп е обречен да изгуби през 2020 г., смятаха те, светът ще се върне към нормалността.
Ала всичко това се промени. Докато приятелски настроените към Тръмп правителства в Европа (като Полша и Унгария) продължават да следят проучванията и да стискат палци той да остане на власт още четири години, либералите в Европа започват да губят търпение. Не че не обръщат внимание на американска политика. Тъкмо обратното, те с религиозно внимание следят изслушванията в Конгреса по искането за импийчмънт и биха приветствали поражението на Тръмп. А просто защото най-накрая започнаха да разбират, че истинската външна политика на Европейския съюз не може да се основава на това кой обитава Белия дом.
Как да се обясни тази промяна? Възможното обяснение е, че европейските либерали не са особено вдъхновени от външнополитическата визия и на силните кандидати на Демократическата партия, тъй като и сред тях откриват изолационистки тенденции. Европейците все още се опитват да си обяснят защо Барак Обама – вероятно най-близкият до европейците и един от най-обичаните от тях американски президент – в същото време беше и президентът с най-малък интерес към Европа. (Поне допреди идването на власт на Тръмп).
Европейците също така се опасяват от перспективата за възможен сблъсък, наподобяващ Студената война между САЩ и Китай. Скорошно проучване на Европейския съвет по външна политика показа, че в споровете между САЩ и Китай мнозинството от европейските избиратели предпочитат да запазят неутралитет и търсят средния път между свръхсилите. За което има основателна причина: Европа икономически е обвързана с Китай по начини, които изглежда, че Вашингтон не оценява, както стана ясно от неотдавнашния спор по плановете на китайския телекомуникационен гигант „Хуауей“ да изгради пето поколение мобилни мрежи на континента.
И все пак аз смятам, че има една още по-фундаментална промяна: европейските либерали започнаха да осъзнават, че американската демокрация вече не създава консенсусна политика и предвидими външни политики. Смяната на президента означава не само нова личност в Белия дом, но и нов режим. Дори демократите да победят през 2020 г. и на власт да дойде приятелски настроен към Европа президент, няма гаранция, че през 2024 г. американците няма да изберат президент, който по подобие на Тръмп ще вижда в Европейския съюз противник и активно ще се опитва да дестабилизира отношенията с Европа.
Доказателства за саморазрушаването на американския външнополитически консенсус са не само последните изслушвания по делото за импийчмънт, свидетелстващи за политизирането на подхода към Украйна, но и това, че призракът на руската подривна дейност не предизвика острата реакция и на двете политически партии. Когато избирателите на Тръмп разбраха, че президентът на Русия Владимир Путин е подкрепил техния кандидат, те започнаха да харесват Путин, а не изоставиха Тръмп.
През изминалите 70 години европейците знаеха, че независимо кой обитава Белия дом, външната политика и стратегическите приоритети на Америка си остават последователни. Днес ситуацията е непредвидима. Макар повечето европейски лидери да бяха ужасени от ироничните коментари на президента Макрон за НАТО и САЩ, мнозина са съгласни, че Европа има нужда от по-голяма външнополитическа независимост. Те искат Европа да развие собствени технологични възможности и капацитет за военни операции извън НАТО.
Възможно ли е срещата на НАТО тази седмица да промени сегашния начин на мислене в Европа за бъдещето на трансатлантическите отношения? По-лесно е да се надяваме, отколкото да залагаме. След края на Студената война вицепрезидентът Дан Куейл обеща на европейците, че „утре бъдещето ще бъде по-добро“. Той не беше прав. А на европейските лидери им предстои да разберат, че бъдещето е било по-добро вчера.
Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк таймс“, 3 декември 2019 г.
„Портал за култура, изкуство и общество", 03.12.2019