Брюксел беше толкова обзет от стремежа да напредне с европейската интеграция, че не успя да се справи с дезинтеграцията в своята периферия.
Провалът е най-очевиден на Балканите, непригодни за политическите модели, създадени в Западна Европа.
Английският историк Джон Робърт Сийли афористично отбелязва, че някога Великобритания успя „да завладее и насели половината свят в пристъп на безумие“. Днес Европейският съюз несъзнателно губи своето постигнато след Студената война превъзходство, заради стремежа си към прекомерна концентрация. Брюксел беше толкова обзет от стремежа да напредне с европейската интеграция, че не успя да се справи с дезинтеграцията в своята периферия.
Днес често чуваме фразата, че на 24 февруари сме се събудили в различен свят. Истината е, че ние живеем в този „различен свят“ от дълго време. Само че нямахме желание да го видим.
Руската агресия в Украйна днес ни принуждава да преоценим някои от нашите допускания за бъдещето на Европа. А това може да се случи само чрез преосмисляне на миналото. Най-правилният начин да разберем как се е изменила международната политика е като преразгледаме, без да губим от поглед шока от инвазията, някои от основните събития през последните 30 години. За съжаление, смисълът на много от тези събития ни убягва.
Нека направим един мисловен експеримент. Да си представим двама наблюдатели след края на Студената война, от които се очаква да предскажат как ще се развие новият европейски ред. Единият от тях живее в Централна Европа – примерно в Прага, и от него се очаква да определи събитията, които ще определят бъдещето на континента. За него това ще бъде разширяването на ЕС и трансформацията на посткомунистическите общества по западноевропейски образец.
Другият наблюдател живее на Балканите. Неговата представа се формира от войните в бивша Югославия и трудностите на следвоенното възстановяване. В неговите очи рухването на комунистическите режими води до възход на яростен етнически национализъм. Демократизацията носи със себе си жестоки конфликти и етническо прочистване.
Този наблюдател би бил съгласен с Клифърд Гиърц, покойния американски антрополог, който през 1995 г. прогнозира, че новият международен ред ще бъде доминиран не от масовото възприемане на западните модели, а от стремежа към утвърждаване на идентичностите и различията. Политическият дневен ред ще бъде определян не от въпроса „Кога Сърбия или Албания ще се присъединят към ЕС?“, а от „Какво е държава, ако тя не е нация?“ и „Какво е култура, ако тя не се основава на консенсус?“
Дали бъркам, като мисля, че нашият наблюдател от Балканите ще ни бъде по-полезен за разбирането на днешна Европа от този, който живее в Прага? Дали сегашното ни състояние на парализирано изумление не се дължи на нежеланието ни да приемем, че опитът на Балканите не е призрак от миналото?
Казано най-просто, ЕС няма да успее да се справи ефективно с кризата, предизвикана от нападението на Русия срещу Украйна, ако не успее да преосмисли своя „балкански опит“. Русия на Владимир Путин не е Сърбия на Слободан Милошевич, както и Украйна не е Босна. Но отправната точка на всяка жизнеспособна стратегия трябва да бъде неуспехът на ЕС да трансформира и интегрира Балканите, а не частичният успех на Брюксел да интегрира Централна Европа.
Според мен от изключителна важност са три урока от Балканите.
Първо, европейската интеграция може да променя държави, но не може да създава държави. Европейският съюз е проект, в чиято същност е желанието за преодоляване на националните държави от XIX век. Докато предизвикателството пред периферията на Европа е как да бъдат изградени функциониращи национални държави. Опитът процесът по изграждането на нацията да бъде заменен от стремеж за изграждане на страни членки, се оказа неуспешен.
Показателно е, че балканските конституции от 90-те години, фокусирани върху правата на малцинствата, се оказаха по-малко ефективни от фокусираните върху мнозинствата конституции на балтийските държави. Последната криза на границата между Сърбия и Косово е доказателство, че „замразените решения“, оставени от ЕС на Балканите, лесно могат да се превърнат в нови точки на конфликт.
Вторият урок е, че разпадането на бившите комунистически федерални държави доведе до дълги и хаотични конфликти. Една от големите опасности за държавите, възникнали от тези конфликти, е обезлюдяването. Колкото по-дълго продължава войната в Украйна, толкова по-малка е вероятността много от бежанците оттам да се завърнат. Босна е загубила 40 процента от своето население като последица от войната и поствоенната рецесия.
Третият урок е, че в момента, в който войната спре, европейците губят интерес към периферията. Възстановяването не създава герои и не предизвиква силни емоции. Днес пет от 27-те страни членки на ЕС все още не признават независимостта на Косово.
Заблудата, която революциите от 1989–1991 г. донесоха на Европа, е, че тъй като се случи нещо прекрасно и неочаквано – краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз, – ние развихме увереността, че знаем какво ни е подготвило бъдещето.
Портал "Култура", 06.08.2022 г.
Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“.