За мен става все по-кристално ясно, че ако по някакъв начин днес Кейнс беше жив, той в никакъв случай не би бил кейнсианец. И далеч не съм първия да твърди това - като се почнепоне от Хайек и се стигне до току-що излязлата книга на Вито Танци, това мнение изглежда се споделя от все повече хора. Всъщност, естествено е да започнем с първия експерт по Кейнс, който ясно изразява това мнение, и това е, разбира се, самият Кейнс. Както е ясно цитирано тук (стр. 168) и тук (стр. 296), след среща с американски икономисти през 1944 Кейнс произнася фразата “Аз бях единственият не-кейнсианец там”.
Но това е лично впечатление и може и никак да не е вярно. Остават, обаче, цитатите. За тях могат да се кажат много неща, но две са важни.
Първо, човек може да си намери почти всякакъв цитат от Кейнс, който да отрича друг негов цитат или поне да казва нещо доста противоположно. Едно от нещата, в които Кейнс по никакъв начин не може да бъде обвиняван, е крайна, фанатична, религиозна принципна последователност. Всъщност, дори и в най-елементарна последователност не може да бъде обвиняван, но това е друга тема. Човекът е бил практик и е реагирал, и писал, в конкретни ситуации по повод конкретни текущи проблеми и съответно е препоръчвал конкретни политики и действия. При промяна в ситуациите е препоръчвал други, често точно обратни, политики. И се е обосновавал теоретично.
Второ, свързано с първото, всеки цитат от Кейнс е почти безсмислен, и позоваването на него може да бъде много опасно, ако е изваден от конкретния контекст, в който Кейнс е казал или написал този цитат. Защото, ако бъде изваден от контекста и бъде приложен към друг контекст, то за този друг контекст Кейнс би имал друг цитат, често коренно противоположен. Така че, преди да говорим “Кейнс днес би препоръчал еди-какво си, защото еди-къде си бил написал или еди-кога си бил казал това или онова”, трябва да сме сигурни, че днешния контекст е идентичен с контекста на Кейнсовия цитат.
В този и два други постинга ще дам три примера, предшествани от малко уточнение.
Уточнението е нужно, за да се откроят две много известни фрази, чието авторство се приписва на Кейнс, но най-вероятно са апокрифни. Първата е “the market can stay irrational longer than you can stay solvent”, която се превежда като “пазарът може да остане нерационален по-дълго, отколкото ти платежоспособен”. Втората е “When the facts change, I change my mind. What do you do, sir?”, или “Когато фактите се променят, аз променям мнението си. А вие какво правите, сър?”. Ясно е, че двама от най-изтъкнатите, дълбоки и в големи подробности запознати с живота на Кейнс съвременни негови биографи - Скиделски и Могридж - считат тези две фрази за апокрифни. Да, наистина, те изглеждат много близо до важни части от мисленето на Кейнс. Особено втората е може би най-кратката сентенция на цялата му академична и експертна кариера. Но най-вероятно той никога не ги е произнасял, със сигурност никога не ги е написал.
Избягването на фалшиви цитати е важно, но нека се върнем към автентичните.
Първият е известната му препоръка от секция ІІІ на заключителната 24 глава на “Общата теория”: ”I conceive, therefore, that a somewhat comprehensive socialisation of investment will prove the only means of securing an approximation to full employment”, или основното му заключение, че при депресирано съвкупно търсене единствената възможност е “широкообхватна социализация на инвестициите”, т.е. дългово финансирани държавни инвестиции. Книгата е излязла през 1936, а е писана поне няколко години преди това, като има запазени записки от лекции на негови студенти в Кеймбридж още от края на 1933, в които той изрядно е извел на черната дъска четирите основни уравнения (виж тук, особено стр. 8), върху които се гради теорията му.
В този момент тече Великата Депресия, държавите едвам успяват да събират сериозни данъчни приходи и преразпределението на доход през държавните бюджети е сравнително много ниско, особено гледано откъм днес. В тези условия, Кейнс наистина препоръчва “широкообхватна социализация на инвестициите”, финансирани чрез бюджетен дефицит. Само десетилетие по-късно, обаче, при други обстоятелства, а именно края на Втората световна война, която значително е раздула държавните бюджети, дефицити и дългове, Кейнс оценява нещата по различен начин.
В писмо до работещия в Австралия английски икономически статистик Колин Кларк, написано по повод статия на Кларк в Икономик Джърнъл, излязла през декември 1945 и озаглавена “Публични финанси и промени в стойността на парите“, Кейнс се съгласява, че преразпределение през бюджета на ниво около 25% от националния доход “is about the limit of what is easily borne” (”приблизително лимитът на това, което е лесно поносимо”). Това писмо е цитирано от самия Кларк десетилетия по-късно в книгата (всъщност брошура или най-точно кратка студия) му “Taxmanship“, която аз така и не мога да докопам, но фразата на Кейнс е цитирана в интернет от хора, които явно са я чели (отразявайки доста различни идеологически убеждения на авторите, виж тук, стр.3, тук и тук).
Фактически, в края на 1945 Кейнс се съгласява с доста силната теза на Кларк, че когато държавните разходи надхвърлят 25% от националния доход, настъпват необратими полит-икономически процеси, които неминуемо водят до спад в стойността на парите, или както днес му викаме инфлация. Това е очевидно много ранно, възможно дори първото, предусещане на развилата се по-късно фискална теория за ценовото равнище. И така, според Кейнс, при нива на облагане на домакинствата и фирмита над 25% от националния доход минусите откъм депресиране на частната стопанска дейност започват да надделяват над плюсовете от харчовете на държавата.
Да обобщим. През 1933 в контекста на икономики, които са с относително ниско ниво на публичен дълг, с относително ниско ниво на данъчно изземване и пренасочване на национален доход през държавата, и освен това депресирани от тежка икономическа криза, Кейнс препоръчва “широкообхватна социализация на инвестициите”. През 1945 в контекста на икономики, които са значително повече, в сравнение с историята си дотогава, натоварени с дългове и преразпределят значително голям дял от националния доход и въпреки ясно предизвестената за всички макроикономисти (потвърждение за това предусещане намираме в гл. 4 на вече споменатата книга на Вито Танци) идваща поне лека следвоенна рецесия, Кейнс се съгласява, че ниво на облагане и преразпределяне през държавата от над 25% е “приблизително лимитът на това, което е лесно поносимо”.
Какъв е днешният контекст? Имаме водещи световни икономики, които облагат своите домакинства и фирми на нива значително над 35, в много случаи над 40 и дори над 50% от националния доход. Имаме огромни публични дефицити и нива на публични дългове, каквито Кейнс през живота си не е виждал. И имаме сериозна рецесия. Какво би препоръчал Кейнс в този контекст? Не знам. Но някак си подозирам, че то не би било дългово финансиран фискален стимул. Просто не се връзва.
Част 2
И така, продължаваме с контекстуалния г-н Кейнс, като целта е да демонстрираме, че всяко негово цитиране извън конкретния контекст, към който се отнасят думите и мненияте му, може да бъде силно заблуждаващо и дори опасно.
Втори цитат, направен напоследък доста известен от Пол Кругман:
“The boom, not the slump, is the right time for austerity at the Treasury.” (”Бумът, не спадът, е правилното време за строги икономии в хазната”).
Прекрасен цитат. Още по-прекрасен е неговият контекст.
Това е цитат от писмо на Кейнс до лондонския вестник Таймс, публикувано в притурката “The Living Age” през март 1937. Самият цитат е по средата на втората колонка на стр. 11 от притурката. Съвсем малко по-нагоре се намира заглавието на сегмента, към който се отнася цитатът и то не е “Какво да правим при спад”, а е… “Boom Controls”, т.е. как да контролираме бума. Та при бум, казва Кейнс, хазната трябва да прави “строги икономии”. Кейнс не ни казва какво трябва да прави хазната при спад. При това от целия контекст на писмото става ясно, че под “строги икономии” Кейнс има пред вид не свиване на бюджетни дефицити, а трупане на бюджетни излишъци и резерви.
Този контекст може да бъде намерен в началото на писмото на Кейнс, преди да се стигне до легендарния цитат. Още с първото си изречение, той казва, че, слава Богу, Англия вече е изпълзяла от спада (Великата Депресия) и още не е достигнала нива на възстановяване, които да се определят като бум. Именно в този момент, казва Кейнс, трябва да мислим за избягване на нов спад. Нека повторим: според Кейнс политиките за избягване на спадове се провеждат по време на бумове! И начинът да постигнем избягване на нов спад е активно, със средствата на макроикономическата политика, да изваждаме гориво от растежа, да охлаждаме икономическия ентусиазъм, да правим бюджетни излишъци и да трупаме фискални резерви с ясната цел да забавяме разрастващия се бум.
Това е изключително важно в светлината на днешните световни дебати по макроикономическата политика, в които се мотае думичката “austerity”. Днес тази дума не е определена - готов съм да дам награда на този, който ми посочи някакво доминиращо и възприето от всички участници в дебата определение на тази дума. В днешно време тя се е превърнала в дума-вампир, която е празна откъм рационално съдържание, но пълна откъм емоционални внушения и нейното използване от която и да е страна по спора просто изпразва и него от разум. Но през 1937 г-н Кейнс има съвсем ясно и точно определение за “строги бюджетни икономии”, и то е генериране на бюджетни излишъци. Забележете, за Кейнс “строги икономии” НЕ Е да си намалиш бюджетния дефицит. “Строги икономии” е целенасочено, нарочно, да генерираш бюджетни излишъци, нарочно да изваждаш част от наличните оскъдни ресурси на обществото от оборот събирайки повече приходи и правейки по-малко разходи. Целта на това нарочно, целенасочено поведение на “лишения” е двояка. Първата цел е да се охлажда бума, защото както Кейнс е абсолютно наясно разгорещяването на нещата по време на бум е силно противопоказно и само прави последващия спад още по-катастрофален. Втората цел е да се трупат запаси от реални, готови за ползване, ресурси под контрола на хазната, така щото когато неминуемо един ден дойде спадът, спадащото частно търсене да бъде поне донякъде заместено от ръст, финансиран от тези спестени ресурси, на публичното инвестиционно (не и потребителско, според Кейнс) търсене. Със своята фраза, придобила легендарен статус, всъщност Кейнс ни казва, че правилният момент да се трупат публични резерви (това е нещо различно от да се намаляват дефицити) са добрите времена, не лошите.
Всъщност, писмото на Кейнс не е препоръка какво да се прави с вече отминалата Депресия, а какво да се прави с очаквания от него да настъпи съвсем скоро бум на икономиката. И препоръката му е: охлаждай чрез строги икономии, бюджетни излишъци и трупане на резерв, който при последващо неминуемо ново забавяне на икономиката да може да бъде използван. Именно това е начинът “да се избегне спадът”, което е и самото заглавие на писмото му.
Да обобщим. С този си цитат Кейнс казва, че режим на строги икономии, бюджетни излишъци и трупане на фискални резерви е точната, правилната политика по време на икономически бум, при това той визира тази политика като основен стълб на макроикономическото стабилизиране, без което спад подобен на Великата Депресия не може да бъде сериозно избегнат.
А днешната ситуация в света е следната. Водещи световни икономики са силно потиснати или в рецесия, но през предходния период на бум те правеха точно обратното на това, което Кейнс препоръчва в това писмо. Те непрекъснато разширяваха бюджетните си дефицити до невиждани в мирни времена размери, трупаха дългове в невиждани в историята размери. Те ентусиазирано наливаха гориво в обезумяващия огън на бума и не натрупаха никакви резерви, които едновременно да охлаждат прекомерностите на добрите времена и да са буфер за лошите. След което дойде спадът.
Какво би препоръчал Кейнс в този контекст? Това писмо по никакъв начин не ни го казва. То е препоръка какво да се прави при бум. То не е препоръка какво да се прави при спад след като си проспал бума и си се държал напълно противопоказно. Да се използва този цитат днес, след тоталния провал на държавите да се държат според съвета на Кейнс по време на предходния бум, е да се препоръчва след дъжд качулка. Буквално.
Част 3
Време е и за третата част на писанията за Кейнс и силно подценяваното значение на неговия контекст при тълкуването, и особено при прилагането на негови съвети към действителността днес или когато и да било. Тази трета част ще се занимае с категорично най-известния цитат на този човек, а именно:
“In the long run we are all dead.” (”В дългосрочен план всички сме мъртви.”)
Цитатът е от трета глава на едно от не най-известните, но със сигурност сред най-добрите произведения на Кейнс: “Трактат по парична политика” от 1924 (тук има известен проблем в превода, защото думата на английски е “Tract”, което е различно от стандартната дума за “Трактат”, а именно “Treatise”. След ровене по речници май правилният, но не особено подходящ превод, е “малък трактат” :).
Както Брад де Лонг може би иронично, но много правилно отбелязва, този трактат е един от най-прекрасните представители на монетаризма в почти чистия му вид. В него Кейнс прави няколко неща. Първо, обяснява негативните ефекти от колебанията в общото ценово равнище - особено неочакваните колебания - включая въпросите на инфлационния данък. Второ, излага (преразказва) количествената теория за парите и въз основа на нея извежда основни принципи на формиране на обменните курсове. Трето, обявява се против политика на дефлация с цел връщането към златния стандарт при старите паритети (в средата на 20-те това е огромен въпрос), и в полза на политика на признаване на обезценяването на парите, след което не привързване към златото, а поддържане на постоянно общо ценово равнище измерено чрез някакъв подходящ индекс.
В това последното ясно проличава една от много малкото наистина постоянни теми на Кейнс - той винаги, без изключение, е в полза на уповаването при икономическата политика на неограничаваното от нищо тотално усмотрение на умни и знаещи хора и против уповаването на независещи от отделни хора стандарти и правила. Като под “умни знаещи хора” има пред вид основно себе си.
И точно в частта от трета глава, в която излага количествената теория, се появява неговия цитат. Но преди него има контекст. И той е лесно откриваем още в предисловието към трактата. Там Кейнс ясно заявява своята основна мотивация да напише това произведение, а именно убеждението, че един от основните, може би най-страшните проблеми на пазарното стопанство е ненадеждността на парите като единица мярка за стойност. Нестабилността в стойността на парите - което включва и инфлацията, и дефлацията - е основен бич за пазарното стопанство, и е бич според Кейнс основно защото увеличава риска за предприемачите и затормозява стопанските решения и действия изобщо. Той изрично казва: “възприемането … на здрави [разбирай гарантиращи постоянна стойност на парите] парични принципи биха намалили загубите от Риска, които в момента изчерпват твърде много от нашето състояние”. Думата “Риск” е с главна буква в оригинала.
Та точно в този контекст по-късно Кейнс говори за дългосрочния план. Това е контекстът на инфлацията и дефлацията. Както той казва: “Инфлацията е несправедлива, а Дефлацията е нецелесъобразна” (гл. 4, отново главните букви са в оригинала). Не знам защо този цитат не се ползва с известността, която напълно заслужава. Според Кейнс, целта е недопускане на колебания в стойността на парите, в надеждността им, постоянството им, предвидимостта им като единица мярка. Точно тук той много полемично спори с икономистите, които застъпват тезата, че все пак е желателно тук да се допусне инфлация, а там да се направи дефлация, защото въпреки краткосрочните конвулсии, които това по признанието на всички ще причини, в крайна сметка, “в дългосрочен план”, цените пак ще се успокоят. Аргументът на тези икономисти е горе-долу следният: сега, след световната война, ситуацията е уникална, затова е за предпочитане като по-малко зло държавите да причинят трус в стойността на парите, за да се реши тежък краткосрочен проблем (с динамиката на икономиките след световната война), а пък в дългосрочен план вече няма да правят така и парите пак ще станат стабилни. На тези хора Кейнс казва - привеждам целия цитат, защото целият е важен:
“But this long run is a misleading guide to current affairs. In the long run we are all dead. Economists set themselves too easy, too useless a task if in tempestuous seasons they can only tell us that when the stоrm is long past the ocean is flat again.”
или
“Но този дългосрочен план е подвеждащ водач за текущите действия. В дългосрочен план всички сме мъртви. Икономистите си поставят твърде лесна, твърде безполезна задача, ако в този бурен сезон всичко, което ни успяват да ни кажат е, че когато бурята отдавна е преминала океанът пак е спокоен.”
Ключовото нещо в този пасаж е, че става въпрос за заиграване от страна на държавите със стойността на парите - в една или друга посока. Става въпрос за трус, който държавната политика нарочно, целенасочено, причинява с аргумента, че в краткосрочен план има неща, които са по-важни и належащи от стабилността на стойността на парите, а в дългосрочен план нещата ще се оправят. Най-важната дума тук е думата “този” в първото изречение - ТОЗИ дългосрочен план, който според количественото уравнение означава, че в крайна сметка след краткосрочните турбуленции промените в масата на парите се отразяват единствено на цените и така служи за извинение на държавите да си играйкат с парите - именно ТОЙ е неприемлив за Кейнс.
Значи става въпрос за контекст, при който държавата трябва да реши дали да причини съзнателно и целенасочено трус в стойността на парите или не. Не става въпрос за контекст, в който стопанството на дадена държава е изпаднало в ситуация, която самата държава не е искала и може би дори не е предвиждала, каквато е например рецесията или депресията, и трябва да се решава какво да се прави. Най-вероятно в подобен контекст, който е много различен от този през 1924, Кейнс би бил значително по-внимателен към ефектите на избраните политики в дългосрочен план.
Част 4
Е, не мога да се сдържа и да не добавя още едно малко парче към трилогията за Кейнс и контекста. То е любопитно, защото се отнася към един неотдавнашен епизод, който всъщност беше причината да започна цялата тази поредица. И по-точно, това е писанието на Маркус Милър и Робърт Скиделски във Файненшъл Таймс отпреди два месеца. То носи заглавието “Как Кейнс би разрешил кризата на еврозоната”.
Уау! Това е бляскав пример за елиминиране на аргументи на противната страна с позоваване на авторитет. При това позоваване с изключително “скромната” претенция, че двамата автори наистина знаят какво би направил Кейнс. В случая със Скиделски тази претенция дори е подплатена със славата му на най-подробния биограф на Кейнс и негов истински религиозен поклонник. Аргументът на двамата автори се основава на това, че Кейнс наистина е писал по повод държавни дългове и проблемите, които те могат да причинят на икономиката. Но в момента, в който човек се позамисли за реалния контекст, в който Кейнс е писал това, ще открие значителни съществени разлики с днешния контекст. Което автоматически означава, че вероятността практическият гений Кейнс да предпише днес същото лечение, което е предписвал тогава, клони към нула.
Става въпрос за труда на Кейнс “Икономическите последствия от мира” (“The economic consequences of the peace”). В него той предупреждава, че натоварените с непосилни репарационни дългове загубили Първата световна война страни просто стопански не са в състояние да ги обслужват без близо фатални за тях социални последици, което техните общества няма да приемат за легитимни и оттам ще се радикализират, ще започнат бунтове, конфликти, размирици, които със сигурност ще прелеят отвъд национални граници. Кейнс предлага значителни части от тези дългове просто да бъдат отписани от страна на държавите-победителки и с това осезаемо да се облекчи стопанската динамика в големи части от Европа. Причината да го предлага е отдавна известната истина, че когато има сериозни затруднения в обслужването на един дълг това е проблем не само на длъжника, но и на кредитора и бремето по пребалансирането на нещата е нормално да се подели помежду им по някакъв поне в някаква степен приемлив и за двете страни начин.
С известна доза подигравка Милър и Скиделски противопоставят Кейнс на Ангела Меркел, която била обичала да цитира средната “швабска домакиня”, че “в дългосрочен план не можеш да живееш отвъд чергата си”.
Това, което двамата автори не успяват да разберат, е, че и Кейнс, и швабската домакиня са прави, а те двамата здравата са се оплели в прочита на Кейнс.
Първо, статията във Файненшъл Таймс излезе през май. Тогава вече дългът на Гърция, най-задлъжнялата от всички страни със затруднения по публичния дълг и единствената, която очевидно не е в състояние да го обслужва, беше значително намален и кредиторите вече се бяха съгласили да понесат значителни загуби по него. Междувременно и Испания, и Италия получиха много сериозна фактическа подкрепа както от Европейската Централна Банка, така и от новосъздадените предпазни европейски фондове.
Срещу това, Гърция, както и Италия и Испания, също така поеха ангажименти.
Независимо дали ще наречем тези ангажименти с думата-вампир „строги икономии“ или не, напълно очевидно е, че несъстоятелността в конкретния случай на Гърция, Италия и Испания не е в трудността да си обслужват дълга, а в неспособността да си балансират бюджета и да реформират икономиките си, т.е., по логиката на швабската домакиня, да живеят в рамките на чергата си.
Ясно е, че това НЕ Е ситуацията след края на Първата Световна. Тогава именно стовареният върху главите на загубилите войната дълг, а не несъстоятелността на текущите им бюджети или неконкурентоспособността на икономиките им, е проблемът. Нито в момента след войната, нито в тридесетте години преди това примерно Германия или страните-наследнички на Австро-Унгария не е живяла отвъд чергата си. Ако наложеният със сила отвън дълг на, примерно, Германия през 1923 бъде отписан, се получава една пострадала от войната, но с голям потенциал за възстановяване и с читави публични финанси икономика, готова да тръгне по пътя нагоре. Ако дори целия дълг на Гърция днес (който при това не е внезапно наложен отвън върху Гърция със сила, а е уютничко изпапкан от поне две поколения гърци насам) бъде отписан, нито един проблем нито на гръцката икономика, нито на гръцките публични финанси няма да бъде решен. Същото важи и за Италия, Испания, Португалия. Може би само Ирлания е изключение и може би наистина в нейния случай едно просто отписване на дълг би решило сериозна част от проблема.
Да не говорим, че фактически в момента Гърция не обслужва външния си дълг - той бива обслужван от съвкупния данъкоплатец от еврозоната, който през няколко месеца превежда едни пари по една сметка и оттам те се изплащат на кредиторите. В момента бремето на обслужването на външния дълг върху самата Гърция е точно нула - самата Гърция не отделя и едно евро за това. От гледна точка на гръцката икономика за момента външният дълг на страната е фактически отписан - да, той ще трябва един ден да бъде обслужен, но някога, не сега.
За разлика от своите адепти, ако Кейнс беше жив днес, щеше да разбере всичко това за не повече от пет минути. След Първата Световна именно дългът е причината за проблема, и именно там Кейнс търси решение. Днес не дългът, а безумните структурни бюджетни дефицити и застрашителният срив на конкурентоспособността са причините за проблема, дългът е само следствие, и Кейнс най-вероятно би се насочил да търси решението именно при причината, и би обърнал внимание на следствието само доколкото това би помогнало да се адресира причината.
Та Кейнс е прав. При такива нива на дълг е абсолютно ясно, че и кредиторът, и длъжникът трябва да поемат част от загубите. Никой никога по никакъв повод не е оспорвал това, с изключение на определени лобисти, които целяха да прехвърлят загубите от своята глава върху драгия данъкоплатец. Именно затова и гръцкият дълг беше отписан в достатъчно щедра пропорция. и в момента остатъкът се обслужва не от Гърция, а от другите държави в еврозоната. Това вече се случи. Германия го прие.
Заедно с Кейнс, права е и швабската домакиня – няма как да стигнеш до здраве на гръцката или на която и да е друга от проблемните европейски икономики без гърците и гражданите на другите страни най-после да разберат, че не могат вечно да живеят отвъд чергата си за сметка на други. Дали ще наречем това строги икономии, ограничения, лишения, аскетизъм, или просто здрав разум, е въпрос на думи.